Определение № 12060 от 11.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10495/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на Община Пазарджик, приподписана от пълномощника й адв. Старева, против Определение №3498/11.09.2024 г. на Административен съд – Пазарджик, постановено по административно дело № 923/2024 г. С доводи за неправилност на оспореното определение частният жалбоподател претендира неговата отмяна и връщане на делото на същия съд за разглеждане на спора по същество. В частната жалба се твърди неправилност на извода на съда, че директорът на РИОСВ – Пазарджик не е компетентен да се произнесе по искането на общината, с което е сезиран. Твърди се също така, че дори искането да е подадено до некомпетентен орган, то е налице изричен отказ за издаване на индивидуален административен акт и следва да намери приложение чл. 173, ал. 4 АПК. Ответникът по частната жалба – директорът на РИОСВ – Пазарджик – не изразява становище. Върховният административен съд в състав на първо отделение, след като прецени доказателствата по делото и изложените съображения в частната жалба, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора, с който е сезиран: Частната жалба е допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК против определение, което подлежи на оспорване съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 160, ал. 1 АПК. Разгледана по съществото, жалбата е основателна. Административният съд – Пазарджик е сезиран от Община Пазарджик с жалбата против Решение №ПК-01-АУПДВ/16.07.2024 г. на директора на РИОСВ – Пазарджик. След като подробно е изложил фактите по спора, съдът е приел, че директорът на РИОСВ – Пазарджик не е компетентен да се произнесе по искането на общината, тъй като не са налице условията на чл. 184, ал. 2, изр. първо ДОПК, а компетентен да се произнесе по него е министърът на финансите според същата разпоредба. Обосновал е извод, че поради липсата на компетентност на директора на РИОСВ – Пазарджик неговото волеизявление, обективирано в оспореното решение, не е индивидуален административен акт, носещ белезите по чл. 21 АПК, а има само уведомителен характер. С тези мотиви на основание чл. 159, т. 1 АПК е оставил без разглеждане жалбата като недопустима и е прекратил производството по делото. Фактите, приети за установени от първостепенния съд, са следните: Със заявление, заведено с вх. №АНД-01-2046(6)/25.04.2024 г., Община Пазарджик е поискала разсрочване на задължението си в общ размер 477 510.55 лв. за срок от 2 години (на 24 месечни вноски за периода м. май 2024 г. – м. април 2026 г. според предложения със заявлението график). Задължението е установено с влязъл в сила АУПДВ №4/28.01.2019 г., потвърден с Решение №946/11.03.2024 г. на Административен съд – Пазарджик по адм. д. №430/2019 г., и е за непреведени месечни отчисления по чл. 60 ЗУО за 2014 г., 2015 г., 2016 г. и 2017 г. По това заявление директорът на РИОСВ – Пазарджик издава Решение №ПК-01-АУПДВ/16.07.2024 г. с реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК. Изложени са фактически и правни основания. Посочено е пред кой съд и в какъв срок се обжалва. Позовавайки се на чл. 184, ал. 2 ДОПК, административният орган приема, че не е компетентен да даде разрешение за разсрочване на задължението, което е в общ размер 477 510.55 лв., и решава, че поради това заявлението е недопустимо. Въпреки че решението на директора на РИОСВ – Пазарджик не съдържа изрична разпоредителна част за прекратяване на административното производство и отказ да бъде разгледано искането за издаване на административен акт, то същото обективира волеизявлението на неговия издател за недопустимост на искането и по своя характер е именно изричен отказ да се разгледа същото по същество. Този изричен отказ съгласно чл. 197 АПК се обжалва от заявителя в 14 –дневен срок от съобщаването му (така, както е посочено и в самото решение). Предмет на съдебната проверка в производството по оспорването му е именно законосъобразността на преценката на административния орган за недопустимост на искането, с което е сезиран. С оглед изричната разпоредба на чл. 197 АПК аналогията с мълчаливия отказ по чл. 185, ал. 6 ДОПК и чл. 58, ал. 1 АПК е неуместна. Мълчаливият отказ на органа да се произнесе по искане за издаване на административен акт по силата на законовата фикция на чл. 185, ал. 6 ДОПК и чл. 58, ал. 1 АПК е отказ да бъде издаден поискания акт, т. е. отказ по съществото на искането. Затова и в производството по оспорването на мълчаливия отказ съдът се произнася по съществото на спора. Поради същата причина в правната теория и в съдебната практика се приема, че мълчалив отказ по искане до некомпетентен орган не може да има, а срокът по чл. 58, ал. 1 АПК и чл. 185, ал. 6 ДОПК тече само за валидно възникнало задължение за произнасяне. Изводът е, че дори и изричният отказ да се разгледа по същество искането за издаване на административен акт да е постановен от некомпетентен орган, то той според чл. 197 АПК е акт, подлежащ на оспорване по съдебен ред. Като е достигнал до различни правни изводи, първостепенният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени и делото да се върне на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран така, и на основание чл. 235 АПК Върховният административен съд в състав на първо отделение