Решение № 371 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2009 г.

Решение № 371 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1007/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Я като процесуален представител на "М" А. Ш. срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 8.IV.2009 г. по гр. д. № 69/2009 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност. Установено било по делото, че Община Ш. не е предприела мерки за завземане на процесния имот, нито за обезщетяването на ищеца за отчуждаването му по силата на чл. 209 от ЗУТ, поради което регулацията по заповед № 250218/27.II. 2004 г. за прокарване на улица не е приложена, обуславящо извод, че ищецът е негов собственик. Неправилно е приетото, че с влизане в сила на ПУП имотът е станал общинска собственост и че не било необходимо провеждане на процедурата по чл. 209 от ЗУТ, тъй като отстъпването до 25% от имот за прокарване на улица било безвъзмездно. Това е в противоречие с чл. 16 от ЗУТ и с чл. 17, ал. 5 от КРБ. Сочи се и недопускането на допълнителна съдебно-техническа експертиза за установяване дали процесният имот е обособен като улица по действащия кадастрален план и фактически на место като част от общинската инфраструктура или не. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендират се и разноски. Ответникът по касационната жалба М. Х. Т. от гр. Ш., действащ като Е. под фирма "М", е заел становище за нейната неоснователност. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с определение № 1367/02. Х. 2009 г. по приложението на чл. 16 и чл. 209 от ЗУТ. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на IV ГО, съобрази следното: С атакуваното решение Варненският АС е оставил в сила решенията на Ш. ОС от 29.Х.2008 г. и от 17.ХII.2008 г. по т. д. № 850/2007 г., с които са отхвърлени предявените от "М" А. срещу едноличния търговец искове с правно основание чл. 59 от ЗЗД за присъждане на 28000 лв., представляващи обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на 1400 кв. м от ПИ с № 8* през периода 23.VII. 2007 г. - 23. ХII. 2007 г., и за присъждане на 678 лв. мораторна лихва. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът не е собственик на процесното място, тъй като със заповед № РД-25-218/27.II. 2004 г. на кмета на Община Ш. по негово искане от неговия имот са обособени три нови парцела, единият от които той е продал на ответника, и обслужваща ги улица, безвъзмездно отстъпената площ за която по силата на чл. 16, ал. 5 от ЗУТ е станала собственост на общината от датата на влизане на плана в сила, като не е следвало да се пристъпва в случая към процедурата по чл. 205 и сл. от ЗУТ. С оглед на това ответникът не дължи претендираното обезщетение за ползването на процесното място за достъп до имота си. По релевирания от касатора като основание за допускане на касационно обжалване материалноправен въпрос настоящата инстанция счита следното: В Г. седемнадесета, раздел I от ЗУТ /чл. 205 - чл. 209/ са предвидени условията за принудително отчуждаване на недвижими имоти на физически и юридически лица и обезщетяването им за тях. Такова отчуждаване се извършва само по реда на Закона за държавната собственост /ЗДС/, и Закона за общинската собственост /ЗОС - в редакциите им към февруари 2004 г./ - чл. 205 от ЗУТ, само за задоволяване на такива държавни/общински нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин - чл. 32 от ЗДС, чл. 21 от ЗОС, само въз основа на влезли в сила подробни устройствени планове - чл. 205 от ЗУТ, чл. 24 от ЗОС и чл. 32 от ЗДС, и само за обекти - публична собственост на държавата и общините, в т. ч. за изграждане и реконструкция на транспортната техническа инфраструктура, преустройство на транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения - пътища, улици, площади и др. - чл. 205 от ЗУТ. Отчуждителната процедура се провежда по предвидения в глава Т. на ЗДС, в глава Т. на ЗОС и в глава седемнадесета Р. I от ЗУТ ред, като отчуждителния ефект настъпва от деня на изплащане на паричното обезщетение или обезщетяването с друг равностоен имот /чл. 209, ал. 3 от ЗУТ, чл. 30 от ЗОС, чл. 39 от ЗДС/. Съгласно чл. 16, ал. 1 от ЗУТ с подробен устройствен план /ПУП/ за територии с неурегулирани поземлени имоти се определят необходимите площи за изграждане на обектите на социалната инфраструктура - публична собственост, и на общите мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, като за осъществяване на тези предвиждания с влизането в сила на плана собствениците на недвижими имоти прехвърлят в полза на общината не повече от 25% от площта на имотите си, определена с плана. Това прехвърляне не е безвъзмездно. По силата на чл. 16, ал. 4 от ЗУТ в тези случаи на всеки собственик на недвижим имот общината определя равностоен урегулиран имот, което се установява с решение на комисията по чл. 210 от ЗУТ. Съпоставката между чл. 205 - чл. 209 и чл. 16 от ЗУТ налага извод, че последната разпоредба предвижда особена отчуждителна процедура за обекти - публична собственост, несвързана с процедурата за принудително отчуждаване, предвидена в ЗДС и ЗОС. А тъй като правилата по чл. 205 - чл. 209 се отнасят само до отчуждаването по ЗДС и ЗОС, те са неприложими в процедурата по чл. 16, в т. ч. за обезщетяването, което в този случай следва да се извърши със заповед на кмета на общината по чл. 16, ал. 5 от ЗУТ, и за момента на настъпване на отчуждителния ефект. При това разрешение на поставения въпрос се налага извод, че атакуваното въззивно решение като краен резултат е правилно. Незаконосъобразно с оглед изложените съображения въззивният съд е приел, че прехвърлянето на процесния имот от ищеца в полза на Община Ш. е безвъзмездно. Този извод, обаче, не се отразява на извода за неоснователност на предявената претенция за обезщетение за неоснователно ползване от ответника на имота, тъй като е обосновано и правилно приетото, че имотът не е собственост на ищеца. Несъмнено установено е, че имотът е предвиден за първи път за обслужваща новообособените УПИ улица по одобрения със заповед на кмета на общината № РД-25-218/27.II. 2004 г. ПУП /виж приетата по делото съдебно-техническа експертиза/, което е в съответствие със задължителното изискване на чл. 14, ал. 4 от ЗУТ. Това е направено по искане на ищеца, а не принудително по реда на ЗДС или ЗОП, поради което проведената процедура е по чл. 16 от ЗУТ. С оглед на обстоятелството, че при изповядането на продажбата на ответника на единия от новообособените с ПУП урегулирани поземлени имоти, предмет на нот. акт № 102/15.III. 2004 г., дружеството се е основало на посочената заповед, видно от приложенията към нотариалния акт, и липсата на твърдения от негова страна за обжалването й, се налага извод, че заповедта към момента на продажбата е била влязла в сила. Следователно и по силата на изричните разпоредби на чл. 16, ал. 1 и ал. 5 от ЗУТ с влизането в сила на ПУП Община Ш. е придобила собствеността върху процесния имот, респективно, от този момент ищецът е загубил това си право върху него. Без значение за този извод е обстоятелството, че, видно от удостоверение № 11-00-384/07.V. 2008 г., общината не е определила равностоен урегулиран имот на ищеца по чл. 16, ал. 4 от ЗУТ. Няма пречка той да направи искане за издаване на заповед по чл. 16, ал. 5 от ЗУТ от кмета на общината, възможността за което е предвидена в чл. 210, ал. 2 от ЗУТ. Без значение за настъпване на отчуждителния ефект е и дали общината е завзела фактически процесния имот. А че имотът е предвиден за улица, е установено със заключението на вещо лице. С оглед на това е неоснователно и оплакването на касатора за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение с неуважаване на искането за изслушване на допълнителна техническа експертиза. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на касатора не се следват разноски. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,