Определение № 9517 от 05.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9438/2026 г.

Производството е по реда на чл. 176а, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. Г. В., чрез адв. М. Узунова като процесуален представител, срещу определение № 27643 от 09.07.2026 г. по адм. дело № 2181/2026 г. по описа на Административен съд – София град /АССГ/, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решение № 23860/15.06.2026 г. постановено по същото дело, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на Р. Г. П., разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1150,00 евро. Релевирани са доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на закона и необоснованост. Поддържа се, че присъденият размер на адвокатското възнаграждение не съответства на фактическата и правна сложност на делото, на извършената адвокатска работа и не е съобразен с приложимата разпоредба на чл.8, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /Наредбата/. Прави се искане за отмяна на обжалваното определение като вместо него се присъдят разноски в минималния размер, предвиден в цитираната разпоредба на Наредбата. Ответникът - Р. Г. П., чрез пълномощника си адв. И. Миланов, оспорва жалбата като неоснователна с представен по делото писмен отговор. Иска присъждане на разноски. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Обжалваното определение е постановено по административно дело, образувано по жалба на А. Г. В. против заповед № 18-13719/15.12.2025 г. на началника на Службата по геодезия, картография и кадастър – София, с която по заявление на Р. Г. П. е одобрено изменение на КККР, одобрени със заповед № РД-18-68/02.12.2010 г. на директора на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, относно самостоятелен обект с идентификатор 68134.1934.235.1.2. С решение № 23860/15.06.2026 г., предявената жалба е отхвърлена, а жалбоподателката е осъдена да заплати на Р. Г. П. – заинтересована страна по делото, разноски в размер на 1150,00 евро за адвокатско възнаграждение. Във връзка с претендираните разноски и в отговор на възражението на жалбоподателката за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът е изложил мотиви, че същите са надлежно доказани, а размерът им „не е далеч“ от минимума по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. В срока по чл.176а, ал.1 АПК, жалбоподателката е подала молба за изменение на решението в частта за разноските като е изложила съображения за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение поради несъответствие с фактическата и правна сложност на делото и с извършената работа, както и поради това, че размерът му не е съобразен с приложимата разпоредба на чл.8, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.01.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа. По искането на жалбоподателката административният съд се е произнесъл с оспореното определение като го е оставил без уважение, приемайки, че няма основание за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, а възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е преценено за неоснователно. Според изложените мотиви, размерът на претендираното възнаграждение е определен с договора, сключен между страната и нейния пълномощник и съответства на извършената адвокатска работа – участие в две съдебни заседания и посещение на процесния имот с оглед изпълнение на назначената по искане на жалбоподателката, техническа експертиза. Така постановеното определение е правилно по резултата си, но по различни от изложените съображения: Действащата редакция на чл. 78, ал. 5 от ГПК, приложима по съдебни административни дела на осн. чл.144 АПК, изрично изисква възражението/искането за намаляване поради прекомерност на направените от насрещната страна разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение, да е мотивирано. В случая, видно от съставения протокол, пълномощникът на жалбоподателката е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на пълномощника на заинтересованата страна, в съдебното заседание, проведено на 01.06.2026г., но не е изложил мотиви, с които да го обоснове. Изявлението е бланкетно, като дори не се твърди липса на правна и фактическа сложност на делото. За първи път такива доводи и други, относими към критериите за размера на адвокатското възнаграждение по чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, се излагат в искането по чл.176а, ал.1 АПК. От изложеното следва, че възражението на жалбоподателката за прекомерност не е мотивирано и само на това основание съдът е следвало да отхвърли /да остави без уважение/ искането за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване размера на адвокатското възнаграждение до минимума по Наредба № 1 от 9.01.2004г. По арг. от чл.78, ал.5 ГПК вр. с чл.144 АПК, възражението за прекомерност с мотиви към него се прави в срок до приключване на устните състезания пред съответната инстанция, а не с искането по чл. 176а, ал. 1 АПК, както е в случая. С оглед на горното, преценката на съда във връзка с претенцията за разноски на страната е следвало да се ограничи до наличието на доказателства за техния размер и за заплащането им, без да се обсъждат критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата, вкл. действителната фактическа и правна сложност на делото, вида и обема на адвокатската работа и минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1 от 9.01.2004г. Независимо от изложеното, оспореното определение, с което е оставено без уважение искането на оспорващата по чл.176а, ал.1 АПК, е правилно по резултата си и следва да се остави в сила. Извън горното, въпреки липсата на конкретни възражения, в решението, чието изменение е поискано и в определението, което е предмет на оспорване пред настоящата инстанция, съдът изрично се е произнесъл по направеното възражение за прекомерност. Обратно на доводите на жалбоподателката, съдът е взел предвид фактическата и правна сложност на делото, осъществената защита, както и договорения и платен размер на адвокатското възнаграждение, поради което обжалваният съдебен акт е обоснован. Предвид изложеното, частната жалба е неоснователна, а оспореният съдебен акт е правилен и следва да се остави в сила. Независимо от изхода по делото, ответникът по частната жалба няма право на разноски за настоящото производство. Такива не се дължат и не следва да бъдат присъждани. Според трайната съдебна практика, от която настоящият съдебен състав не намира основания да се отклони, разноски в производството по разноски не се дължат. Общата норма на чл. 81 от ГПК, съгласно която във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, се отнася до актовете, с които спорът се разрешава по същество. Определенията на съда, постановени в производство по чл. 176а АПК, не са актове, с които се разрешава спор по същество. Произнасянето на съда е за изменение или допълнение на постановения вече съдебен акт за съответната инстанция, т. е. не е допустимо кумулирането на нови задължения за разноски в "процеса относно разноските". Поради това искането на ответника по частната жалба за присъждане на разноските, направени в настоящото производство е неоснователно. Предвид изложеното и на осн. чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, второ отделение,