Определение № 182 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 155/2010 г.

Прокуратурата на Р България е подала частна жалба срещу определението на Софийския апелативен съд по гр. д. № 3122/2009 год., с искане да бъде отменено като незаконосъобразно. След проверка, касационният съд установи следното: Производството по гр. д. № 3122/09 г. по описа на Софийския апелативен съд е образувано по въззивна жалба на П., вх. № 35019/2. 7. 2009 г., срещу първоинстанционно решение Софийския градски съд от 26. 6. 2009 г. по гр. д. № 535/2008 г.. С това решение е осъдена П. да заплати на Р. С. сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Въззивната жалба съдържа искане за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне изцяло или частично на исковата претенция, т. е. намаляване размера на обезщетението. Въззивният съд, с разпореждане от 7. 12. 2009 г., е оставил без движение въззивната жалба и указал на жалбоподателя да съобрази алтернативното си искане, т.е. искането за намаляване размера на присъденото обезщетение, с чл. 198, б.”г” ГПК /отм./ Указанието е съобщено на П. на 17. 12. 2009 г. и в законния срок по делото е постъпила молба, с която повторно са заявени исканията на П. – отхвърляне изцяло на иска за обезщетение за неимуществени дреди или намаляяване размера на присъденото обезщетение. С определение от 14. 1. 2010 г. апелативният съд е върнал въззивната жалба на П. в частта, с която е заявено алтернативното искане за намаляване размера на обезщетението. Апелативният съд се е позовал на чл. 200, ал. 1, б.”б” ГПК /отм./, след като е констатирал, че жалбоподателят не е отстранил нередовностите на жалбата – не е посочил конкретен размер, до който следва да се намали обезщетението. Определението на апелативния съд е неправилно - постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Необоснована е констатацията на въззивния съд, че жалбата на П. в частта за алтернативното искане е нередовна, тъй-като не е посочен конкретен размер на паричната сума за обезщетението, дължимо на ищеца. В чл. 260 ГПК са посочени необходимите елементи от съдържанието на въззивната жалба и конкретно т. 4 изисква да се посочи в какво се състои искането. Въззивната жалба на П. отговаря на изискването по чл. 260, т. 4 ГПК, защото искането е ясно и точно заявено – намаляване на размера на присъденото обезщетение. Тъй-като обезщетението за вреди от непозволено увреждане, каквито са вредите по ЗОДОВ, се определя по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД, а съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, решаващият съд основава решението си върху приложимата, по негова преценка, правна норма за спорното правоотношение, т. е. съдът не е обвързан от конкретизацията, направена от страната, не е било необходимо жалбоподателят да посочи конкретна парична сума за обезщетението, което той смята за справедливо дължимо. Определенето на размера на дължимото обезщетение е част от дейността на решаващия съд по прилагането на материалния закон, т. е. принципа на справедливостта, който е заложен в хипотезата на чл. 52 ЗЗД. Тъй-като П. е освободена от заплащане на държавна такса, съгласно чл. 84, т. 1 ГПК, в случая, не е било необходима конкретизация на размера на обезщетението с оглед на обжалваемия интерес като база за определяне на дължимата държавна такса. Наред с изложеното, съдът е допуснал неточност в мотивите на обжалваното определение, като се е позовал на разпоредбите на ГПК – отменен, въпреки че въззивното производство е образувано по жалба, подадена след 1. 3. 2008 г. и се разглежда по реда на ГПК в сила от 1 март 2008 г. - § 2, ал. 2 Преходни и заключителни разпоредби ГПК. Върховният касационен съд