Решение № 3209 от 23.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 10672/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на „Фреш Кредит“ ЕООД с ЕИК 203495900 със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ж.к. „Славейков“, бл. 161, партер, срещу Решение № 4947 от 30.05.2025 г. на Административен съд – Бургас по административно дело № 454/2025 год. С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на „Фреш Кредит“ ЕООД срещу Заповед № 5124/13.11.2024 г. на председателя на Комисията за защита на потребителите (Комисията, КЗП), с която на основание на чл. 68л, ал. 1, във връзка с чл. 68в, във връзка с чл. 68г, ал. 4 и чл. 68е, ал. 2, предл. 3 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и чл. 5, ал. 1, т. 1; чл. 8, ал. 1 и ал. 2, т. 9 от Устройствения правилник на КЗП към министъра на икономиката и на нейната администрация и Решение на Комисията по т.82 съгласно Протокол № 37 от 04.11.2024 г., е забранено на „Фреш Кредит“ ЕООД, при упражняване на своята дейност да използва нелоялна заблуждаваща търговска практика, като не предоставя своевременно в Стандартния европейски формуляр (СЕФ) съществена за избора на потребителя преддоговорна информация за дължимото възнаграждение при предоставяне на поръчителство/гарант. Касаторът счита, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Сочи, че съдът подробно е разгледал законовите изисквания към договорите за потребителски кредит, включително реквизитите като размер на кредита, годишен процент на разходите (ГПР), общо дължима сума, условия за предсрочно погасяване, както и СЕФ, като документ предоставящ ясна, унифицирана и разбираема информация за условията на потребителския кредит, но въпреки това съдът неправилно е интерпретирал фактите и обстоятелствата по случая, поради което е достигнал до неправилни правни изводи. Подробно обосновава, че изискването за гаранция във вид на договор за поръчителство не е задължително условие на договора за потребителски кредит, освен това гаранцията е отделен договор с трето лице, плащането, към което само за удобство на клиента е разпределена в шест равни месечни вноски. Счита за безспорно доказан факта, че условието за гаранция по кредита във вид на поръчителство не е задължително, предвид, че от представените 2 023броя договори в 1 984 има сключен договор за поръчителство, а по останалите не, поради което счита че задължението по този отделен договор, който клиентът не е длъжен да сключи няма основание да бъде включен в информацията предоставяна в СЕФ, която се отнася само до договора за потребителски кредит, а не и до други договори. Анализира всички елементи от фактическия състав на заблуждаващата търговска практика, за забраната на която е приложена процесната принудителна административна мярка и заключава, че в конкретния случай фактическият състав не е изпълнен и няма основание за прилагане на мярката. Допълнително сочи, че „Фреш Кредит“ ЕООД, въпреки че счита информацията, по сключваните от него договори за потребителски кредит, е напълно ясна, точна и подробна все пак е предприело действия по допълнително разяснение на клаузите им, поради което оспорваната заповед остава без предмет и следва да бъде отменена. Иска от съда да отмени съдебното решение и да постанови ново, с което да се отмени обжалваната заповед и претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът – председателят на Комисията за защита на потребителите, не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд приема от фактическа и правна страна, че: Във връзка с искане на председателя на КЗП от „Фреш Кредит“ ЕООД за проверка е поискан един брой договор за потребителски кредит. Дружеството предоставя договор за потребителски кредит № 0021235/01.07.2024 г. ведно с цялото досие към него. С договора на кредитополучателя е предоставен кредит в размер от 1 000лв. със срок до 01.01.2025 г., който следва да се издължи на 6 равни вноски в размер от 186 лв. или общо дължимата сума е 1 116 лв, установено е още, че по договора се изискват задължителни обезпечения или поръчителство от две физически лица, работещи на трудов договор с посочено минимално трудово възнаграждение от 1500 лв, или неотменима безусловна банкова гаранция от одобрена от кредитодателя банка. Допълнително е посочено, ако в указания срок от 48 часа, кредитополучателят не предостави едно от посочените обезпечения, ще се счита, че е предоставил съгласие и е упълномощил кредитодателя да сключи от негово име и за негова сметка договор за поръчителство с одобрено от кредитодателя дружество поръчител, като възнаграждението за поръчителството (690 лв.) се заплаща от кредитополучателя разсрочено на равни месечни вноски. В отделна разпоредба от договора е уточнено, че ползването на допълнителни услуги не е задължителна предпоставка за получаване на кредита. По проверявания договор е сключен допълнителен договор за поръчителство с различно от кредитодателя дружество с възнаграждение 690лв, платими на 6 вноски с падеж датата на вноските по кредита, за плащането на които е сключен договор за допълнителна финансова услуга с кредитопополучателя. На кредитоискателя е предоставен СЕФ, като никъде в съдържанието му не фигурира информация за изискваните обезпечения/гаранции и допълнителни разходи по тях в размер от 690лв., а този разход представлява 69 % от размера на кредита. С оглед установеното, административният орган изисква допълнителна информация от „Фреш Кредит“ ЕООД, която е предоставена. Представените са 2 023 броя договори като при 1 984 броя е сключен и договор за допълнителна финансова услуга за цената на договора за поръчителство. Въз основа на така установената търговска практика, административният орган заключава, че на потребителя не се предоставя пълната преддоговорна информация в СЕФ, предвид че в последния не се отразява разходи във връзка с обезпеченията. На 04.11.2024 г. е проведено заседание на КЗП, като с решение по т.82, обективирано в протокол № 37, е прието единодушно, че при извършване на дейността си, „Фреш Кредит“ ЕООД прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.2 предл.3, във връзка с чл.68г, ал.4, във връзка с чл.68в от ЗЗП, свързана с предоставяне на невярна информация за действителната цена на кредита. На 13.11.2024 г. със Заповед № 5124, издадена на основание чл. 68л, ал. 1, във връзка с чл. 68в, във връзка с чл.68г, ал. 4 и чл. 68е, ал. 2, предл. 3 ЗЗП от председателя на КЗП, на „Фреш кредит“ ЕООД е забранено при упражняване на своята дейност да използва нелоялна търговска практика, изразяваща се в не предоставя своевременно в СЕФ на съществена за избора на потребителя преддоговорна информация за дължимото възнаграждение за поръчителство/гарант при предоставянето на потребителски кредит. Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и неговата цел. Съдът приема съгласно легалните дефиниции по в § 13, т. 2 и 23 ДР ЗЗП, че несъмнено „Фреш Кредит“ ЕООД е търговец, който извършва търговска дейност, изразяваща се в предоставяне на небанкови финансови услуги и ключовият спорен въпрос е дали предоставя точна, ясна, пълна и своевременна информация на потребителите за дължимото допълнително възнаграждение при осигуряването на поръчителство от кредитодателя. За да отговори на този въпрос, съдът прави анализ както на приложимите разпоредби на закона, така и на относимите разпоредби от договора за потребителски кредит и стига до извод, че оспорената пред него заповед е постановена при правилно прилагане на материалния закон и съобразяване на неговата цел. Установява, че съгласно условията на договора, за получателя на кредита възниква задължение да осигури обезпечение по кредита, но ако в указания срок не предостави такава, автоматично се преминава към възможността кредитодателя да осигури обезпечение за сметка на кредитополучателя чрез договор за допълнителни услуги и поръчителство от трето дружество. Ясно е, че целта на този допълнителен договор е да обезщети кредитора за вредите от възможна неплатежоспособност на длъжника и сключването на тази гаранционна сделка е условие за сключването на договора за потребителски кредит и за усвояването му, а разходът за възнаграждение на гаранта е предварително известен на кредитора, но това оскъпяване на кредита не е посочено в СЕФ, не е част от ГПР и не е включено в него. Гаранционната сделка, макар и допълнителна, е пряко свързана с договора за потребителски кредит, като цената този допълнителен договор значително оскъпява кредита, поради което следва да бъде изрично посочен и включен в ГПР и съответно посочен в СЕФ. Обсъжда възражението на жалбоподателя, че сключването на допълнителния договор не е задължително като го приема за неоснователно, като отбелязва че въпреки това информацията за разходите при избора на такава възможност следва да е посочена в СЕФ, доколкото обезпечението е задължително условие за получаване на кредита. При липсата на тази информация кредиторът поставя конкретния потребител в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредит и каква точно сума следва да върне в края на периода, а това представлява нелоялна търговска практика, тъй като не съответства на принципа на добросъвестност и поставя в неблагоприятно положение икономически по-слабата страна по договора – потребителя на услугата. Въз основа на изложените мотиви, съдът приема, че търговецът практикува заблуждаваща нелоялна търговска практика, непредоставяйки в СЕФ своевременно съществена за избора на потребителя преддоговорна информация за дължимото възнаграждение за предоставяне на поръчителство/гарант при предоставянето на потребителски кредит. Решението е валидно, допустимо и правилно. „Търговска практика“, съгласно § 13, т. 23 от ДР на ЗЗП, е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. Нелоялните търговски практики са забранени от чл. 68в ЗЗП, като целта е защита на потребителите от самите практики и техните вредни последици. Разпоредбата на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП определя за нелоялни и заблуждаващите и агресивните търговски практики по чл. 68д - 68к. Съгласно чл. 68е, ал.2 ЗЗП „Заблуждаваща е и всяка търговска практика, при която чрез премълчаване, имайки предвид елементите по ал. 1, търговецът прикрива съществена информация по смисъла на ал. 1 или я предоставя по неясен, неразбираем или двусмислен начин, или не я предоставя своевременно, или при която търговецът не посочва своята истинска търговска цел, ако тя не се разбира от контекста и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение от средния потребител, което той не би взел без използването на търговската практика“. В конкретната хипотеза деянието на търговеца се изразява, в това че не предоставя своевременно в СЕФ съществена за избора на потребителя преддоговорна информация за дължимото възнаграждение за поръчителство/гарант при предоставянето на потребителски кредит. Фактическият състав на нелоялната заблуждаваща търговска практика по чл. 68е, ал.2, пред. трето ЗЗП, включва кумулативното наличие на 1) търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 ЗЗП; 2) тази практика, предвид всички нейни характеристики и обстоятелства да не предоставя своевременно съществена информация за съответната стока или услуга; 3) има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение от средния потребител, което той не би взел без използването на търговската практика. Безспорно по делото е, че предоставянето на небанкови финансови услуги (отпускането на кредит) е търговска практика по смисъла на § 13, т. 23 ЗЗП, тъй като представлява предоставяне на услуга срещу заплащане. Спорът по делото е досежно другите два елемента на фактическия състав на заблуждаващата търговска практика. Специалните разпоредби на ЗЗП вменяват на търговеца задължение да предостави на потребителя, преди придобиването на стоката или ползването на услугата, подходяща информация, която да му позволи да направи своя избор (арг. чл. 4 ЗЗП). Съгласно чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според ал. 2 на същата разпоредба, годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула, съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съгласно чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Транспонирането на посочената норма от Директива 2008/48/ЕО намерило точно отражение в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 ЗПК, според който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Правилен в тази връзка е изводът на първоинстанционния съд, че договорът за кредит се сключва при изпълнението на едно задължително условие за получаване му, наличието на обезпечение във вид изрично опреден в него. Следователно потребителят, за да получи желаната от него услуга (предоставянето на кредита) следва да изпълни условието за обезпечение. Формално потребителят има избор, но само между посочените видове обезпечение в договора, като при не предоставяне на необходимото обезпечение автоматично се преминава към възможността за сключване на договор за допълнителна услуга за обезпечение, която генерира значителна допълнителна финансова тежест, която се отразява на крайната цена, която следва да заплати потребителя. В разглеждания случай, получаването на кредита е обезпечено чрез договор за обезпечение с гарант, предложен от кредитора, чието възнаграждение се заплаща от кредитополучателя посредством допълнителен договор с кредитодателя. Тук следва да се държи сметка, че договорът за поръчителство и/или договора за допълнителна финансова услуга не може да съществува извън самия договор за кредит, т.е. двата договора са пряко свързани. Следователно правилен е изводът на първоинстанционния съд, че стойността на дължимото възнаграждение за гаранта по сключения договор за поръчителство, попада в разходите, посочени, като „общи разходи по кредита за потребителя“, тъй като от една страна дължимото възнаграждение за гаранта се плаща по сметка на кредитора, а от друга се включва в представения погасителен план и плащането на това възнаграждение съвпада с падежната дата на всяка вноска по кредита. Последното е допълнителна индиция, че гаранционната сделка не представлява „допълнителна услуга“ или различен договор, а допълнителен разход, който следва да се включи в общия размер на разходите, дължими от кредитополучателя и в размера на ГПР, съответно и в СЕФ, след като плащането за него изцяло е интегрирано в погасителния план, представляващ план на плащанията за обслужване и погасяване на кредита. Един от основните елементи, който формира общата стойност на кредита е размерът на ГПР. Именно стойността на всички разходи, които ще дължи потребителят формират решението му дали да избере услугите на конкретната кредитна институция или да предпочете друга. Ето защо в ГПР, следва да бъдат описани всички общи разход, свързани с получаването на кредита, които трябва да заплати длъжника, а последният трябва да е запознат своевременно с крайния размер на задължението, което поема, за да вземе информирано решение. Несъмнено възнаграждението за гарант, като допълнителен разход, който ще понесе потребителят при изпълнение на договора за кредит, следва да бъде включено в общите разходи по кредита и в стойността на ГПР и съответно следва да намери място и в информацията предоставяна в СЕФ. Следователно правилен е изводът на първоинстанционния съд, че след като търговецът не е предоставил своевременно информацията, касаеща клаузи на договора по ясен и разбираем начин за всички общи разходи и не е включил „възнаграждението при предоставянето на поръчителство/гарант“ в СЕФ, касаторът е осъществил състава на заблуждаващата търговска практика по смисъла на чл.68е, ал.1, предл. трето ЗЗП. С оглед всичко изложено първоинстанционният съд и органът пълно и точно са установили фактите от значение за случая и въз основа на тях е направен правилен извод за осъществена от касатора нелоялна търговска практика, която законосъобразно е забранена с обжалваната заповед. Това прави съдебното решение правилно, като съответно на събраните доказателства и закона, поради което същото следва да бъда оставено в сила. Неоснователен е доводът на касатора, че тъй като са предприети действия за промяна на съдържанието на договора, то оспорената заповед е без предмет. Последната забранява конкретна нелоялна заблуждаваща търговска практика, която може да бъде прилагана независимо от формалната промяна на текста на договора. Мярката цели предотвратяване на бъдещи нарушения, като търговецът не е доказал в първоинстанционното производство, че е преустановил използването на тази практика, независимо че е редактирал типовия си договор. Необходимо е промяната да е реална, трайна и проверима. Мярката цели да гарантира, че потребителите няма да бъдат поставяни в неблагоприятно за тях положение поради използването на заблуждаващата практика. При този изход на спора претенцията на касатора за присъждане на разноски е неоснователна, а ответникът не е претендирал такива. Водим от изложеното и на основание чл. чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение