Определение № 216 от 14.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1010/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. Ч. против определение от 11.02.2020 г. по гр.д.№ 2651/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е спряно производството по делото, до приключването на производството по дело С – 745/2019 г. на Съда на Европейския съюз. Частният жалбоподател оспорва значението на отговорите по отправеното преюдициално запитване, предмет на дело С 745/2019 г. на СЕС, за предмета на конкретния спор, тъй като въпросите / конкретно първи и втори, счетени от значение от въззивния съд / касаят случаи, при които е установена неравноправност на клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, докато в конкретния случай клаузата, уговаряща променлив лихвен процент не се атакува и явява неравноправна, а се оспорва като такава клаузата на чл.14 ал.4, отнасяща се до ограничаване приложимата промяна в стойностите на тримесечния SOFIBOR, до определен минимален, приемлив за банката размер, под който, дори да би настъпила такава обективна промяна, същата не се съобразява в изчислението на договорната лихва. Последната, обаче, и в този случай запазва формирането си въз основа на променлив лихвен процент, по волята на страните, материализирана в чл.14 ал.1 и ал.3 от договорите. Според жалбоподателя следва да се съобрази търсената от ищеца защита, който не твърди, че изобщо не дължи лихва и не оспорва клаузите на чл.14 ал.1 и ал.3 от договора, уреждащи, според страната, приложението на променлив лихвен процент. Неравноправността на чл.14 ал.4 от договора за жалбоподателя произтича от това, че ограничава приложимостта на действителните уговорки в чл.14 ал.1 и ал.3 само до случаите, в които промяната на обективния индекс SOFIBOR е в интерес на търговеца и във вреда на потребителя. Ответната страна – „ Юробанк България „ АД – не е депозирала становище по частната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване, като преграждащ, макар и временно, развитието на делото съдебен акт, при недопустимо разширително тълкуване на чл. 631 ал.1 пр. второ ГПК, досежно обжалваемостта с оглед характеристиката на преюдициалния спор. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Дело С – 745/19 на СЕС е образувано по отправено от друг съд преюдициално запитване по следните въпроси: 1. Ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител, е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана / въпреки противна уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определен към датата на отпускането на кредита ? 2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент по договора ? 3. По какъв начин се отразява на отговора на първите два въпроса обстоятелството, че в хода на погасяване на кредита потребителят се е съгласил да се прилага методология за определяне на лихвения процент, която не съдържа неравноправни клаузи ? Настоящото исково производство е образувано по предявени от А. Ч. против „Юробанк България„ АД / като правоприемник на първоначално конституираната „Банка Пиреос България” АД / обективно съединени искове, с правно основание чл. 55 ал.1 пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ал.1 ЗЗД, като претендираните по реда на неоснователното обогатяване главници се твърдят: заплатени без основание възнаградителни лихви по два договора за кредит, изчислени с приложението на нищожна, като неравноправна, съгласно чл.146 ЗЗП, клауза на чл.14 ал.4 от сключени между страните два договора за кредит, съответно заплатени без основание такси по чл.16 б.”в” от сключените договори. Позовавайки се на чл.14 ал.1 и ал.3 от всеки от договорите, ищецът твърди, че възнаградителната лихва следва да се изчислява и е била изчислявана от банката съобразно същите в периода, в който тримесечният SOFIBOR, участващ като компонент при изчислението й, се е променял, повишавайки се. При плавното му понижение, обаче, банката е отказала съобразяване на изменението му. Клаузата на чл.14 ал.4 се отрича да е индивидуално уговорена и се сочи неравноправна, съгласно чл.143 т.19 от ЗЗП, като сключена във вреда на потребителя и не отговаряща на изискването за добросъвестност, водейки до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, с оглед визирания в същата минимален, приемлив за банката долен праг на индекса SOFIBOR, но не само. Потвърждавайки обективния характер на тази компонента, формираща базовия лихвен процент по чл.14 ал.1 от договора, ищецът е въвел доводи, че прилагането му е поставено в зависимост от волята на банката, тъй като не е уговорен автоматизъм на промяната, а опосредяване от изричен акт на кредитодателя. При това едностранната промяна на лихвата може да бъде предприета само при увеличение на тримесечния SOFIBOR, не и при намалението му. Чл.14 ал.1 от договора гласи: За ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишен лихвен процент в размер на 9,5 %, равен на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева плюс надбавка 2 %, като за първите шест месеца от усвояването на кредита кредитополучателят дължи годишна лихва от 2 %. Чл.14 ал.3 гласи: базовият лихвен процент на банката се определя от 3-месечния SOFIBOR плюс надбавка от 3,2 %. За изчислението на лихвата по този договор за тримесечния SOFIBOR е приета стойност от 4.3 %. Чл.14 ал.4 предвижда, че минималната приемлива за банката стойност на тримесечния SOFIBOR е 4,3 %. Банката има право по време на действие на договора едностранно да променя размера на приложимата лихва, в случай, че тримесечния SOFIBOR достигне нива с 0,25 процентни пункта по-високи от посочените в договора, в рамките на един месец. Промяната на лихвения процент влиза в сила за страните от деня на приемането й от банката, за което банката уведомява кредитополучателя, чрез съобщение в банковия салон и в интернет страницата на банката. Видно от въззивната жалба ищецът е останал недоволен от приетата от първоинстанционния съд неравноправност на клаузата на чл.14 ал.4 от договора, единствено в частта, несъобразяваща размера на лихвения процент с потенциално низходящо движение на индекса SOFIBOR до минимално допустимата граница 4,3 %. Съдът е отрекъл неравноправност на клаузата на пр. първо на чл.14 ал.4 досежно договорения „ праг на икономически интерес на банката „ от стойност на индекса SOFIBOR от 4,3 %. Именно до несъгласие с последното ищецът е ограничил интереса си от подадената въззивна жалба, поддържайки по начало недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд. Изрично се позовава на възмездност на договорите за кредит, определима и без неравноправната клауза на чл.14 ал.4 за несъобразяване на всички промени на уговорения индекс SOFIBOR / независимо в превишение или понижение, вкл. под прага от 4.3 % и автоматично / въз основа на действителната уговорка за променлива възнаградителна лихва по чл.14 ал.1 и ал.3. При така очертания предмет на спора, настоящият състав намира, че отговорите по предмета на дело С – 745/19 на СЕС биха били от значение за настоящия спор, предвид следното: Смисълът на отправеното преюдициално запитване е допустима ли е подмяна волята на страните за приложимост на променлива възнаградителна лихва, с прилагането на фиксираната такава към момента на сключването на договора или следва да се счита неуговорена валидно, със съответните последици относно действителността на договорите за кредит, възмездност. Буквалното съдържание на чл.14 ал.1 и ал.3 от договорите не визира променливост на възнаградителната лихва и методиката за същото. Такива са уговорени в чл.14 ал.4, която клауза ищецът атакува като нищожна изцяло. Независимо от манифестирания с въззивната жалба интерес, доколкото съдът служебно следи за нищожността на клаузите, като неравноправни по смисъла на ЗЗП, за преценка значението на отговорите по преюдициалното запитване по дело С – 745/19 на СЕС съдът следва да изхожда от потенциалната възможност да обяви, в съответствие и с петитума на инцидентния установителен иск на ищеца, нищожност на чл.14 ал.4 от договорите за кредит изцяло. В такава хипотеза, при манифестираната от тази разпоредба воля за променлива възмездност по договорите за кредит, би стоял въпроса определима ли е последната, като фиксирана от клаузите на чл.14 ал.1 и ал.3, в които не се упоменава приложима промяна на базовия лихвен процент, в съответствие с промяната на индекса SOFIBOR, вкл. съобразно ал.4 – при изменението му с 0,25 процентни пункта или не следва да се счита валидно уговорена възмездност и оттук действителност на сключените договори за кредит. Този въпрос е в предметния обхват на дело С – 745/19 на СЕС, а решението по същото - задължително за въззивния съд, съгласно чл.633 ГПК, поради което атакуваното определение се явява правилно. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение