Определение № 279 от 28.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 675/2012 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба на [фирма], за изменение на постановеното по настоящото дело решение № 123 / 15.08.2013 год. по т.д.№ 675 / 2012 год., в частта за разноските, с която и в полза на касатора С. В. е присъдена сума от 1000 лв. / част от общо присъдената сума от 1 237,63 лв. /, платено възнаграждение за осъществено процесуално представителство от адвокат. Молителят счита, че присъдимите разноски не са съобразени с уважената, респ. отхвърлена част от исковете, предвид предявяването на отмяна на арбитражното решение на три основания - по чл. 47 т.2, т.3 и т.4 ЗМТА, но уважаването единствено на иска с правно основание чл.47 т.4 ЗМТА. Паралелно претендира намаляване на възнаграждението поради прекомерност, на основание чл. 78 ал.5 ГПК,предвид цената на иска - 5 856 лв. и липсата на фактическа и правна сложност на спора. Ответната страна - С. В. - оспорва основателността на молбата. Позовава се на непредявено възражение за прекомерност до приключване на устните състезания по делото. В евентуалност и ако би се приело за навременно, страната излага мотиви за липсата на прекомерност, позовавайки се на съобразен с разпоредбата на пар.2 от ПЗР на Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, трикратен размер на определимото по чл. 7 ал.2 т.3 от Наредбата минимално възнаграждение от 484,22 лева. Молбата е подадена в срока по чл. 248 ал.1 от ГПК, считано от постановяване на решението / необжалваемо /, от легитимирана да предяви искането страна, в тежест на която е постановения в производството резултат, но не следва да бъде уважена, предвид следното: Исканото изменение е на две основания - несъобразяване на съда с чл. 78 ал.1 ГПК, за възмездяване на разноски в съответствие с уважената част от исковете и поради прекомерност, на основание чл. 78 ал.5 ГПК. Възражението за прекомерност не е направено в преклузивния за това срок - до приключване на устните състезания в настоящата инстанция, поради което в тази й част молбата, като недопустима, следва да се остави без разглеждане. Правото на възражение за прекомерност е в корелативна връзка с правото на насрещната страна да претендира разноски, ограничено в упражняването му до приключване на последното заседание в съответната инстанция / чл. 80 ГПК /. Процесуалният закон по начало ограничава процесуалните действия на страните до приключване устните състезания, освен в случаите на изрично визирани по-кратки срокове, в съответствие с концентрационното начало в процеса, както и изрично урежда изключенията от това правило - чл.247, чл. 249, чл.250 ГПК. Именно тази изрична уредба в процесуалния закон, съгласувана с принципите за публичност и непосредственост / чл. 11 ГПК / и разглеждане делата в разумен срок / чл.13 ГПК /, в съчетание с принципа на състезателното начало - за осигуряване възможността на страните да се запознават и вземат становище по исканията на насрещната страна, без това да минира бързината на производството, изключват възможността страната по свое усмотрение, неограничено със срок, по всяко време след приключване на устните състезания да упражни процесуални права, каквото е и правото на възражение по чл. 78 ал.5 ГПК. Срокът по чл. 248 ал.1 ГПК е уреден за изменение на решението в частта за разноските, предпоставящо своевременно и надлежно упражнено от страната право по чл. 78 ГПК / вкл. на ответната - за намаляване поради прекомерност /, несъобразено от съда изцяло или частично, на каквото именно основание следва да се разгледа първия довод по молбата. Доводът за несъобразяване на определението за присъждане на разноски с чл. 78 ал.1 ГПК – „ съобразно уважената част от иска „ - е също неоснователен .С предявените искове страната претендира постигането на един единствен резултат - отмяна на арбитражното решение, но на няколко заявени основания. Уважаването на претенцията й на едно, вместо на всички посочени основания, удовлетворява искането й и не рефлектира върху наличието на визираното в чл. 78 ал.1 ГПК условие - „ съобразно уважената част от иска „ ,т.е. съобразно уважената част от търсения от страната резултат, в случая постигнат изцяло. На същата правна логика почива и правилото за определянето на дължимата държавна такса при алтернативно и евентуално съединени искове, за разлика от кумулативно съединените искове – чл. 72 ал.2 вр. с ал.1 ГПК. Според логиката на молителя, подлежащата на възмездяване държавна такса, също би следвало да се присъди в размер 1 / 3, противно на събирането й в еднократен размер, на основание горната разпоредба. Водим от горното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение, на основание чл. 248 ГПК