Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 934/2009 г.

Решение № 146 от 1.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 934/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Мария Славчева Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на "Т. и радиосервизи" Е. срещу решение № 518 от 23.12.2008 г. по гр. д. № 2360/2008 г. на Софийски градски съд в частта, с която след отмяна на осъдителното решение на Софийски районен съд, 32-ри състав по исковете с правно основание чл. 236, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД, постановено на 23.02.2007 г. по гр. д. № 7552/2006 г., предявените от настоящия касатор искове срещу ЕТ "Д. Р." за сумата 7 961.02 лв., съответно за 229 лв. са отхвърлени. В касационната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност на решението поради допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения - основания за отмяната му като неправилно по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът застъпва становището, че обезщетението по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е компенсаторно по своя характер, чийто паричен еквивалент е пазарният наем и се дължи на деликтно основание наред с договорената наемна цена. Направеният с въззивното решение извод, че същото е съизмеримо с разликата между пазарния и договорния наем според касатора е направен в противоречие с константната съдебна практика по приложението на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Моли да се отмени решението като постановено в нарушение на материалния закон и да се постанови вместо него друго, с което да се уважи предявения иск съобразно заключението на съдебно-икономическата експертиза, изготвено на база на средните пазарни цени на наема в района, в който се намира отдадения под наем имот. Ответната по касация страна Т. И. Р., действаща като едноличен търговец с фирма "Д. И." не е изразила становище по основателността на наведените с жалбата отменителни основания. С определение № 273 от 17.05.2010 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с инвокираните касационни основания и данните по делото и като извърши проверка на правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: С обжалваното решение в посочената му част въззивния съд приел за установено въз основа на влязло в сила решение, че договорът за наем между страните е прекратен, както и че ищецът и настоящ касатор се е противопоставил на продължилото ползване на имота от наемателката, но счел за неоснователно твърдението му, че е кредитор на вземане, равняващо се на пазарния наем за процесния имот. Застъпено е становището, че според разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД на наемодателя се следва обезщетение в размер на разликата между наемната цена и пазарния наем, тъй като само тя съставлява вредата, която той търпи. Поради недоказаност на факта, че на ищеца е било отправено предложение за сключване на последващ договор за наем, съдът отхвърлил като неоснователен предявения иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Касационната жалба е частично основателна. Настоящият състав приема, че разпоредбата на чл. 236 ЗЗД е тълкувана от въззивния съд в разрез с постоянната съдебна практика, вкл. и задължителната такава по чл. 290 ГПК по приложението й, според която ако наемателят продължи ползването на наетия имот въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи не вече наем, защото е престанал да бъде наемател, а обезщетение за вредите, които могат да се изразят както в претърпените загуби от амортизацията на вещта, така и в пропуснатите ползи. Становището на касатора, че вземането му има деликтен характер е несъстоятелно. Отговорността на наемателя за неизпълнение на задължението му да върне наетата вещ е договорна, което становище произтича и от систематичното място на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, който постановява, че когато ползването на вещта продължава след изтичане на срока на договора и въпреки противопоставянето на наемодателя, наемателят е длъжен да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор за наем. По-конкретно, той е длъжен да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й, както и да плаща наемната цена, заедно с обезщетение за продължилото без правно основание ползване. Доколкото по силата на закона между страните възниква "квазинаемно" правоотношение, задължението за заплащане на наемна цена има обезщетителен, а не престационен характер, което не лишава наемодателя от правото да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, ако докаже, че размерът им е по-висок от уговорения наем. В посочения смисъл е и разрешението по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, дадено по реда на чл. 290 ГПК в Решение № 90 от 08.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 3/2009 г., I т. о.; Решение № 68 от 21.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 697/2008 г., II т. о., Решение № 18 от 05.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 527/2009 г., I т. о. и Решение № 164 от 28.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 1079/2009 г., II т. о. Въз основа на изложеното по обусловилия изводите на въззивния съд материалноправен въпрос следва да се приеме, че с посочената разпоредба законодателят е установил необоримата презумпция, че при неизпълнение на задължението на наемателя да върне вещта след прекратяване на договора, наемодателят задължително търпи вреди поради лишаване от правото му да я ползва. Доколкото по силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем, то ще е съизмеримо със среднопазарната цена, ако в процеса ищецът докаже, че в периода, в който е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер така уговорения наем. При така приетия отговор на поставения в определението по чл. 288 ГПК въпрос, съдът намира жалбата на касатора за основателна. Изводът на въззивния съд за неоснователност на претенцията за заплащане на обезщетение в размер на пазарния наем за процесния недвижим имот е направен изцяло в противоречие с даденото разрешение по посочения материалноправен въпрос, което налага решението му в обжалваната част да се отмени. Поради отсъствието на необходимост от извършването на нови съдопроизводствени действия и съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК, вместо него настоящият състав следва да постанови друго, с което предявеният с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД иск се уважи в размера, изчислен от вещото лице на база среднопазарната цена в района, възлизащ на сумата 7 961.02 лв. Решението в частта, постановено по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се остави в сила. Вземането за обезщетение за пропуснати ползи се определя като глобална сума, то няма периодичен характер, каквото е вземането за наем. Когато няма определен срок за изпълнение, както е в разглеждания случай, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Липсата в случая на покана от наемодателя изключва наличието на възникнало в полза на касатора вземане за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По въпроса за отговорността за разноските настоящият състав не се произнася поради липсата на искане за присъждане на такива. Водим от горното Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение