Определение № 7079 от 24.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5855/2026 г.

от 23.12.2025 г., с която се иска започването на процедура по определяне и изплащане на парично обезщетение за отчуждена реална част от бивш имот пл. № 1279, попадаща в улична регулация между о.т.395-о.т.394-о.т.528 по действащия регулационния план на гр. София, м. „Малинова долина – изток“, като се определи точната площ и се извърши пазарна оценка на същата по реда на чл. 210 ЗУТ. С обжалваното определение оспорването е оставено без разглеждане като недопустимо на основание чл. 159, т. 1 АПК и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съдът приема, че с молбата от 23.12.2025 г. се иска повторното разглеждане на въпрос, по който административният орган вече се е произнесъл с писмо от 09.07.2025 г., издадено във връзка с предходна молба рег. № РСТ24-ГР94-1578-(2)/24.02.2025 г. Достига до заключение, че в писмото е обективирано ясното волеизявление на органа, че претендираната от заявителя част от имота е отстъпена в полза на общината, поради което е публична общинска собственост на основание чл. 21а, ал. 1 ЗТСУ по силата на влезлия в сила кадастрален план за местността през 1975 г. и на регулационния план, одобрен по реда на ЗТСУ с решение № 94 по протокол №24/30.03.2001 г. на СОС, както и за преотстъпения имот не се дължи парично обезщетение предвид разпоредбата на чл. 21а, ал. 2 ЗТСУ . Излага съображения, че доколкото по делото липсват данни писмото да е оспорено, същото представлява влязъл в сила акт, с който се слага край на административното производство. С оглед идентичността на предмета и страните на направеното с молбата от 23.12.2025 г. ново искане приема, че повторното му разглеждане от органа е недопустимо поради наличието на предпоставката по чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК. В тази връзка обосновава извод, че не е налице мълчалив отказ, който може да се обжалва по съдебен ред. Посочва, че ако между страните е налице спор за материално право, същият следва да бъде разрешен по общия исков ред. Определението е правилно. Неоснователен е наведеният в частната жалба довод, че писмо рег. № РСТ25-ГР94-2334-(1)/09.07.2025 г. на кмета на Столична община, район „Студентски“ не представлява индивидуален административен акт, а има само уведомителен характер. Настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че в него е обективиран отказ да се издаде искания акт за определяне и изплащане на парично обезщетение за реална част от бивш имот пл. № 1279, попадащ в улична регулация по искането, отправено с подадената на 24.02.2025 г. молба. Съгласно чл. 59, ал. 1 АПК административният орган издава или отказва издаване на акта с мотивирано решение. Видът на акта следва от неговото съдържание и посоченото в него правно основание. В случая изложените в писмото фактически и правни основания сочат на отказ да се започне поисканата процедура по определяне и изплащане на обезщетение на описаната отчуждена част от имота на жалбоподателя. В писмото се потвърждава, че уличната регулация между о.т.395-о.т.394-о.т.528, в която попада част от бивш имот с пл. № 1279, е със статут на публична общинска собственост. Цитира се разпоредбата на чл. 21а ЗТСУ , която предвижда отстъпване в полза на общината на не повече от 25 на сто от имоти в неурегулирани територии или територии с неприложена първа регулация, за които със застроителен и регулационен план е предвидено осъществяването на публични мероприятия, включително изграждането на улици. Отнемането на площи съгласно тази разпоредба не предвижда изплащане на обезщетения. Съдържащото се в писмото от 09.07.2025 г. волеизявление, че във връзка с кадастрален план от 1975 г. и регулационен план на м. „Малинова долина - изток“ от 2001 г. е приложима нормата на чл. 21а ЗТСУ , представлява по същността си изричен отказ да се издаде искания акт като се проведе процедура по обезщетяване на собственика на отнетите части от бивш имот с пл. № 1279. В този смисъл е ясна волята на органа, че за отстъпения имот не се дължи парично обезщетение, която безспорно се извлича от съдържанието на писмото. Ето защо, доводите за неспазване на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 2, т. 4 и т. 5 АПК са неоснователни. Непосочването пред кой орган и в какъв срок актът може да се обжалва е от значение за срочността, респ. допустимостта на оспорването му, но не се отразява на неговата законосъобразност. Според разпоредбата на чл. 140, ал. 1 АПК, когато в административния акт или в съобщението за неговото издаване не е указано пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба, съответният срок за обжалване по този дял се удължава на два месеца. Правилно административният съд приема, че във връзка с подадената на 23.12.2025 г. молба не е формиран мълчалив отказ, поради което липсва подлежащ на оспорване акт. Видно от съдържанието на искането от 24.02.2025 г. и допълнителната молба от 22.05.2025 г., във връзка с които е издадено писмо рег. № РСТ25-ГР94-2334-(1)/09.07.2025г., същите съдържат искане, еднакво с това, направено с молбата от 23.12.2025 г., по която жалбоподателят твърди, че е формиран оспореният мълчалив отказ. Не се сочат нови обстоятелства и не се представят нови относими писмени доказателства, при което се установява пълна идентичност с предходните молби. По делото са приобщени доказателства за връчването на писмото на жалбоподателя на 14.07.2025 г., като не се установява и не се твърди същото да е оспорено. При тези данни законосъобразен е изводът, че постановеният с писмото от 09.07.2025 г. изричен отказ представлява влязъл в сила индивидуален административен акт, който съгласно чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК е предпоставка за недопустимост на искането за преразглеждане на същия въпрос между същите страни. При липсата на допустимо искане административният орган няма право, нито задължение да се произнесе. За него не започва да тече срок за издаване на индивидуален административен акт и следователно не са налице условията за прилагане на фикцията по чл. 58, ал. 1 АПК, според която непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ. Предвид изложеното изводът на съда за недопустимост на подадената от П. И. Ш. жалба е законосъобразен. В допълнение следва да се посочи, че дори в случая да се приеме наличието на формиран мълчалив отказ, то оспорването е просрочено. В чл. 210 ЗУТ, по реда на който се претендира определяне на дължимото за отчуждената част от имота на жалбоподателя обезщетение, липсва изрично предвиден срок за произнасяне на административния орган, поради което същият дължи произнасяне в 14-дневен срок от образуване на производството, а именно от постъпване на заявлението. Искането до ответника е подадено на 23.12.2025 г. и затова срокът за неговото произнасяне изтича на 06.01.2026 г., присъствен ден. Доколкото такова липсва, то по заявлението се формира мълчалив отказ, който подлежи на оспорване в срока по чл. 215, ал. 4 ЗУТ. Разпоредбата е специална и предвижда 14-дневен срок за обжалване на всички индивидуални административни актове по ЗУТ, поради което общата норма на чл. 149, ал. 2 АПК е неприложима. Срокът за оспорване в случая изтича на 20.01.2026 г., а жалбата срещу мълчаливия отказ е подадена до съда на 06.02.2026 г., т. е. повече от две седмици по-късно, поради което се явява просрочена и съответно - недопустима и на основание чл. 159, т. 5 АПК. Доводите в частната жалба относно неправилното приложение на чл. 21а ЗТСУ са относими към законосъобразността на постановения по предходното заявление изричен отказ, който не е предмет на делото, а освен това не следва да се обсъждат при недопустимо оспорване. Искането на частния жалбоподател жалбата му да се разглежда при условията на евентуалност като оспорване на бездействие на административния орган съгласно чл. 256 АПК е направено за първи път с допълнителна молба към частната жалба и не подлежи на разглеждане в настоящото производство. Определението е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.