Определение № 4197 от 19.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3888/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, представлявана от кмета В. Т., чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Л. Д., срещу решение №3567 от 14.06.2024г. по в.гр.д.№12491/2023 г. на Софийския градски съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 20089907 от 08.05.2023 г. по гр.д. № 49352/2018 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от Т. Р. В., В. Н. О. и М. Н. Р. срещу касатора искове с правна квалификация чл. 108 ЗС -за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици по наследяване от Р. Н. М., починал на 05.01.1978г. и след извършена реституция по ЗСПЗЗ, в стари реални граници, въз основа на Решение № 454 от 18.02.1995 г. на ПК [населено място], [община] на следния недвижим имот: „Нива от 1 дка, седма категория, находящ се в терен по параграф 4 на [населено място] в местността Ч., която представлява реална част от поземлен имот №*по плана за новообразуваните имоти /в западната му част/ и ПИ №*по кадастралния план, който е в сила преди плана за новообразуваните имоти, която реална част е съответна на нов имот с проектен идентификатор *в имот *или ПИ с кадастрален идентификатор ***по плана на [населено място] според представената скица-проект №611/ 12.05.2009г., находяща се на л.7 от първоинстанционното производство, приподписана от въззивния съд, като Столична община е осъдена да предаде на ищците владението върху описания недвижим имот.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени със законните последици.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите:

1. Може ли съдът да приеме за установен даден факт по делото, в случая владение от ответника, без да са налице приети по делото доказателства в тази връзка;

2. Допустимо ли е произнасянето на въззивния съд по основания и доводи, различни от заявените във въззивната жалба.

По вторият въпрос се навеждат доводи за противоречие на въззивното решение с решение №118/04.06.2021г. по гр.д.№3177/2020г. на ВКС, ІІІ г.о.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Т. Р. В., В. Н. О. и М. Н. Р., чрез процесуалния си представител адвокат Т. Д., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Производството е образувано по предявени от Т. Р. В., В. Н. О. и М. Н. Р. срещу Столична община ревандикационни искове по чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост на ищците на основание наследство от Р. Н. М. и възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и осъждане на ответната община да предаде владението върху недвижим имот: НИВА с площ 1,000 дка, VII категория, находяща се в землището на [населено място] - Столична община, местност Ч., с кадастрален идентификатор *, а по плана на новообразуваните имоти на [населено място] с №*.

Въззивният съд е приел за установено, че съгласно удостоверение за наследници изх. № 451/28.09.2016 г., издадено от Столична община, Район [населено място], ищците са наследници по закон на Р. Н. М., починал на 05.01.1978г.От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. № 12/29.05.2018 г., издадено от Столична община, [населено място], е установено, че имената Р. Н. М. и Р. Н. М. (С.) са имена на едно и също лице.

Констатирано е от приложената по делото административна преписка образувана пред ОСЗГ-Панчарево във връзка с подаденото от ищците, като наследници на Р. М. /С./, чрез наследника Н. Р. Н., заявление вх.№ 454/09.12.1991г., че е било постановено Решение №454/1995 г. на ОСЗГ-Панчарево, с което на наследниците на Р. М. /С./ е признато и възстановено правото на собственост върху нива от 1 дка, седма категория, находяща се в терен по параграф 4 ПЗР на ЗСПЗЗ на [населено място] в местността Ч..С постановеното решение общинската служба по земеделие се е произнесла с решение за признаване на правото на собственост като са описани размера и местността, в която се е намирал земеделския имот и същевременно е възстановена собствеността върху него, макар да е посочено, че същият попада в терен по § 4-4л ПЗР на ЗСПЗЗ.

Съдът е приел, че решенията на поземлените комисии, сега ОСЗ, с които се възстановяват в стари реални граници земи в терени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие, ако са постановени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 68/99 г./. Изложени са мотиви, че първоначалната редакция на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /ДВ бр. 98/97г./ гласи, че поземлената комисия се произнася с решение за възстановяване правото на собственост на граждани върху земеделски земи при условията на § 4 - 4л, в срок до 31.01.1998 г. Този срок е отпаднал в редакцията на текста, въведена с ДВ бр. 88/98г.Същественото изменение на разпоредбата обаче е извършено с ДВ бр.68/99г.Според него ОСЗ /ПК, ОСЗГ/ постановява решение за признаване правото на собственост при условията на § 4 - 4л, в решението се описват размерът и местността, в която са се намирали земите.От своя страна в действащата към този момент редакция на § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ е предвидено, че възстановяването на земите в терени по § 4, съответно - придобиването на правото на собственост върху новообразуваните имоти, се извършва със заповед на кмета на общината, към която се прилага скица на имота.

Посочено е, че от тази законодателна уредба, следва, че решенията на поземлените комисии, сега ОСЗ, с които се възстановяват земи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, имат конститутивно действие, ако са издадени преди изменението на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ / ДВ бр. 68 от 30.07.99 г./. Тези решения възстановяват правото на собственост в реални граници, които следва да бъдат определени в решението. Действително - в чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ /ДВ бр. 122/97 г./ е предвидено изработването на план на новообразуваните имоти, но към този момент той не е непременно условие за издаване на решение за възстановяване на собствеността.

Изложени са съображения, че след изменението на закона от 30.07.99 г., е въведена двуфазност на производството по възстановяване на земите в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ - първо се издава решение на поземлената комисия за признаване правото на собственост, а след това - заповед на кмета на общината за възстановяване на собствеността върху новообразуваните имоти и скица към нея.Тази процедура се прилага само в случаите, при които за конкретния имот не е било постановявано конститутивно решение на поземлената комисия преди 30.07.99г. Заповедта по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ се издава по план на новообразуваните имоти, тъй като това произтича от редакцията на законовия текст.В предходната редакция на текста не се говори за новообразувани имоти, нито за план на новообразуваните имоти, а за изработване на кадастрални планове, съдържащи границите на имотите на бившите собственици, тъй наречените помощни кадастрални планове, по които се индивидуализират възстановените земи.Взето е предвид, че в случая, решението за признаване и възстановяване на правото на собственост на правоимащите - наследници на Р. Н. М. /С./ е постановено на 18.02.1995 г., т.е. преди 30.07.1999 г.

За основателни са приети доводите на ищците, че за възстановения имот, макар да не е била издадена скица към постановеното по реда на чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ решение, е налице индивидуализация извършена в хода на съдебното производство.

В случая в постановеното по реда на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ решение са описани размера и местността, в която са се намирали земеделските имоти, поради което е налице надлежна индивидуализация на имота, собствеността върху който е възстановена на ищците, находящ се в землището на [населено място], м.Ч..

Изложени са мотиви, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и констатациите на приетата СТЕ, е установено, че имотът е индивидуализиран като част от поземлен имот № *по плана за новообразуваните имоти /в западната му част/ и ПИ №*по кадастралния план, който е в сила преди плана за новообразуваните имоти, която реална част е съответна на нов имот с проектен идентификатор *в имот *или ПИ с кадастрален идентификатор ***по плана на [населено място], записан като „временно стопанисван от общината“, която посочената реална част от имот е отразена на представената скица- проект № 611/12.05.2009 г., находяща се по делото.

За неоснователни са приети доводите на ответника, че този имот не е идентичен с имота на ищците.Посочено е, че в решение по т.14 от протокол № 43/20.10.2017 г. на комисия назначена със заповед на Кмета на СО е посочено, че в регистъра на бившите имоти към помощния план имот *отговарящ на имот *от плана за новообразувани имоти е записано, че същият е „временно стопанисван от общината“ и е частна общинска собственост.

От събраните гласни доказателства- показанията на свидетеля Н. В. Й., е установено, че имотът на ищците е идентичен с част от поземлен имот № 99189.6160.199 по плана за новообразуваните имоти /в западната му част/ и ПИ №*по кадастралния план, който е в сила преди плана за новообразуваните имоти, която реална част е съответна на нов имот с проектен идентификатор *в имот *или ПИ с кадастрален идентификатор *по плана на [населено място]. Свидетелят Й. е заявил, че имотът на наследниците на Р. Н. М. е съседен на поземлен имот № *и ПИ *по кадастралната карта и по плана за новообразуваните имоти и е идентичен с част от поземлен имот № *по същия кадастрален план като същият се намира в източната част на имота и е в близост до техния имот - ПИ № *.

Неправилно в представения по делото картен материал, в т.ч. и в плана за новообразуваните имоти посочения имот /ПИ № *, реална част от който е ПИ № */ е посочен като „временно стопанисван от общината“, както и че същият имот е частна общинска собственост. Собствеността върху процесния имот е била възстановена на правоимащите ищци в стари реални граници по реда на ЗСПЗЗ с издаденото решение от 1995 г. преди провеждане на процедурата по одобряване на плана за новообразуваните имоти, поради което неправилно в съставения регистър към изготвения и одобрен ПНИ за посочения имот е посочено, че е собственост на общината, както и че имотът е частна общинска собственост.

Упражняване на фактическа власт върху имота от страна на ответника е установено от доказателствата по делото и не се оспорва от Столична община.

Формиран е решаващ правен извод, че ищците са доказали придобивното си основание, както и че ответникът упражнява фактическата власт върху имота без основание, поради което предявените ревандикационни искове са основателни.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Общото основание за селектиране на касационните жалби, е произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното делото. Това са тези правни въпроси, което са включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му/т., от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК/. Поставеният от касатора първи въпрос не е правен, а фактически, тъй като касае правилността на преценката на въззивния съд дали ответникът е установил владение върху имота.Това е формално основание да не се допуска касационно обжалване по този въпрос.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, тъй като въззивният съд е съобразил обхвата на въззивна проверка и се е произнесъл само по наведените в жалбата оплаквания.В същата са оспорени изводите на първоинстанционния съд, че издаденото в полза на ищците решение на поземлената комисия, с което им е възстановено правото на собственост е нямало конститутивно действие, тъй като индивидуализацията на имота в решението не позволява установяването на точното местонахождение и граници на възстановения имот.Наведени са доводи, че тези изводи са в противоречие с ТР№1/1997г. на ВКС и заключението по допуснатата по делото СТЕ, от което се установява, че възстановеният на ищците имот е идентичен с този, който ответникът е актувал като частна общинска собственост.

Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост.Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма.Не се установява въззивното решение да страда от такъв порок.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение