Решение № 194 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г.

Решение № 194 от 2.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 92/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Златка Русева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. Х. М. от [населено място], [община], чрез пълномощника й адвокат Е. С., против решение № 92/02.11.2011 г. на Силистренски окръжен съд, постановено по гр. д. № 212/2011 г. по описа на същия съд, с което се потвърждава решение № 138/15.07.2011 г. постановено по гр. д. № 487/2010 г. по описа на Дуловски районен съд, за отхвърляне на предявения от Ф. Х. М. против Х. М. Х. и Г. Ф. Х., иск с правно основание чл. 108 от ЗС. С определение № 161 от 14.03.2012 по настоящото дело, касационният съд е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по правен въпрос във връзка със задължението на съда да обсъди и прецени гласните доказателства, както и да посочи при противоречие между тях, чий показания се кредитират, като се изложат съображения за това, поради наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В касационната жалба се правят оплаквания, че въззивното решение е неправилно, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, които пороци на решението се изразяват, според касатора, в необсъждане на всички събрани гласни и писмени доказателства, без да бъдат преценени от съда с оглед заинтересоваността или не на изслушаните свидетели, както и да се изложат доводи относно противоречието в събраните гласни доказателства по делото, в подкрепа на тези на които се основават правните изводи на съда. Наред с това се навеждат доводи за неправилна преценка на доказателствата на съда относно наличието на фактическия състав на чл. 69, ал. 1 ЗС, във връзка с намерението за промяна в намеренията им спрямо процесния имот и извършване на конкретни действия в тази връзка в срока предвиден от закона, за да се приеме, че възражението за придобивна давност е основателно. С решаващите си мотиви, въззивният съд е констатирал, че ищцата Ф. М. е придобила процесното жилище, по силата на договор за продажба на държавен имот по реда на НДИ, сключен на 09.05.1990 г., приложен с исковата молба, като впоследствие, съгласно приложения нотариален акт № 33 от 14.10.1998 г., т. I, дело № 1137/1998 г. ищцата е получила кредит от [фирма] клон Д. в размер на 6 000 000 неденомирани лева, прехвърлен от банката по договор за прехвърляне на вземане/цесия/ от 05.09.1999 г. на ЗК"Б. -93", с. Б., за което задължение е прието от съда, че е изплатено от родителите на ответника Х. М. в края на 1999 г. След обсъждане на писмените и гласни доказателства във връзка с изплащането на този кредит, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че началото на давностното владение за ответниците е започнало след изплащане на това задължение, независимо че реалното обитаване на имота е започнало 2-3 години по-късно, което е възприето от съда като формиран анимус от ответниците и към момента на предявяване на иска е изтекъл десетгодишния давностен срок, поради което ищцата е загубила собствеността върху процесния имот. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: Касационното обжалване е допуснато по правния въпрос, формулиран от касатора в точка първа от изложението му, а именно-"При противоречие между гласните доказателства чии показания се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това?", разрешен в противоречие с възприетото в решение № 70 от 30.11.1980 г. по гр. д. № 65/1980 г. на ОСГК на ВС, според което при преценка на гласни доказателства, съдът е длъжен да посочи съображения защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна, са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, съдът е длъжен да приложи чл. 136 ГПК /отм./, като посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта на двете страни. По този въпрос, ВКС счита са правилна практиката, обективирана в горепосоченото решение, постановено по реда на отменения ГПК, а в тази връзка е налице и задължителна практика на ВКС, в решение постановено в производството по чл. 290 ГПК, а именно-решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. по описа на ВКС, Iго, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва да изложи мотиви за това. По основателността на касационната жалба: С оглед на горепосоченото разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, обжалваното решение е неправилно. С мотивите си въззивният съдът е приел, че предявената от страна на ищцата М. ревандикационна претенция относно процесния недвижим имот е неоснователна, с оглед доказаното по възражението на ответниците по иска, за изтекла придобивна давност в тяхна полза в изискуемия от закона срок-член 79 ЗС. Правните изводи на съда в тази връзка, се основават изцяло на събрани по делото гласни доказателства, депозирани при разпита на свидетелите, посочени от ответниците, без да са обсъдени показанията на свидетелите Б. и Г., посочени от ищцата, за тези твърдения на ответниците, както изобщо липсата на преценка на обективност и достоверност на същите и аргументи за това. В разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен: упражняване на фактическата власт върху вещта и субективен-намерението да държи вещта като своя. След като ответниците по иска Х. М. и Г. М. твърдят, че са придобили правото на собственост върху процесния имот, респективно ищцата е загубила това свое право на собственост върху имота, в резултат на изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност, произтичаща от установено владение върху имота и наличие на демонстриране на намерение за своене, т. е. обективиране на двата признака от фактическия състав на чл. 68 ЗС, съдът е следвало да обсъди и прецени съдържанието на всички доказателства по делото в тази връзка. В депозираните показания на свидетелката Б. и Г., пред първоинстанциония съд, се посочва, че ответниците са заживяли в апартамента на ищцата през 2004 г., след завръщането им от Турция и раждането на детето им, т. е. от този момент упражняват фактическа власт върху процесния имот, който факт не е преценен, както самостоятелно, така и с оглед противоречивите на това твърдения на свидетеля М. Х./М. М./-брат на ответника и племенник на ищцата. Гласните доказателства, събрани по делото не са обсъдени и преценени поотделно и в съвкупност, нито от първоинстанционния съд, нито от въззивната инстанция, както и тяхната обективност и достоверност, с оглед наличието на двата признака на осъществявано владение върху процесния имот съгласно чл. 68 ЗС. Такава оценка изобщо липсва в мотивите на въззивното решение, като вместо това се анализират неотносими свидетелски показания на свидетеля Х. А., както и писмени доказателства, във връзка с изплащане на задължението на ищцата от родителите на ответника Х. М. по отпуснат на последната кредит, поради това че не се свързват и не се обсъждат, с оглед установяване на фактическата власт от ответниците върху процесния имот. За да се произнесе, че е налице придобиване на право на собственост, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС, изискващо непрекъснато владение върху недвижимия имот в продължение на десет години, съдът преди всичко следва да обсъди и прецени всички доказателства за делото относно установяването на фактическа власт върху имота на ищцата от страна на ответниците, към кой момент е настъпил, както и дали е налице за този период намерението им за своене на имота. Като не е сторил това въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, довело до неправилност на решението. Водим от горното, състав на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд