Определение № 329 от 10.08.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1956/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ц. Ц. Й. срещу определение № 1214 от 26.05.2020 г., постановено по частно гражданско дело № 5698 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е потвърдено определение № 2481 от 30.01.2019 г. по гр.д. № 3476 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, ГО, I-1 състав за осъждане на частния жалбоподател да заплати по сметката на Софийския градски съд 957,16 лв. държавна такса и 115 лв. разноски за вещо лице. Ц. Й. твърди, че определението е недопустимо, евентуално неправилно, поради което желае да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено заедно с първоинстанционното определение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, намира следното: С влязло в сила на 17.10.2017 г. решение, постановено по гр. д. № 3476 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, ГО, I-1 състав, Ц. Й. е бил осъден да заплати на М. Д. Б. 23 929 лв. обезщетение за ползване на апартамент № „А-5“, находящ се на втория етаж от вход „А“ на [улица], [населено място]. На 30.01.2019 г. съдът е констатирал, че ищцата е била освободена от заплащане на държавна такса и разноски за вещо лице по делото, но е пропуснал с решението да осъди ответника да заплати тези разноски. Ето защо е осъдил на основание чл.77 във връзка с чл.78, ал.6 от ГПК Ц. Й. да заплати 957,16 лв. държавна такса и 150 лв. разноски за вещо лице. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, споделяйки извода, че съдът е задължен служебно да събере дължимите държавни такси и разноски както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. Според касатора това определение на Софийския апелативен съд противоречи на практиката на ВКС, която не позволява на съда служебно да допълва решението си по смисъла на чл.248 от ГПК в частта за разноските, ако не е сезиран с молба от страните. Така формулираният въпрос не може да послужи за допускане на касационно обжалване, тъй като съдилищата не са се позовали на разпоредбата на чл.248 от ГПК, а на нормите на чл.77 и чл.78, ал.6 от ГПК. В практиката на ВКС за тези случаи се приема, че съдът служебно следи за изпълнението на финансовото задължение за внасяне на държавна такса. Затова пропускът това задължение да бъде своевременно присъдено и събрано не обуславя недопустимост на съдебния акт, с който страната се осъжда да го заплати след завършване на делото. Срокът по чл.248 от ГПК в случая не важи, тъй като е предвиден само за исканията на страните за изменение на решението в частта за разноските, но не и за служебното присъждане на държавната такса и разноските, извършени от съда. В този смисъл са определения № 217 от 9.05.2018 г. по ч. т. д. № 1160/2018 г. на I ТО, № 104 от 9.02.2015 г.по ч. т. д. № 112/2015 г. на I ТО, № 222 от 18.04.2017 г. по ч. т. д. № 813/2017 г. на II ТО, № 105 от 5.04.2017 г. по ч. гр. д. № 60383/2016 г. на III ГО, № 214/4.10.2012 г. по т. д. № 555/2012 г. на I ТО, № 162/30.12.2008 г. по гр. д. № 4328/2008 г. на III ГО, № 521 от 22.11.2012 г. по ч. гр. д. № 546/2012 г. на II ГО и много други. Следователно при постановяване на обжалваното определение въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, поради което касационно обжалване не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение