Решение № 16265 от 27.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12297/2017 г.

Решение № 16265 от 27.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12297/2017 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по чл. 129, ал. 7, вр. чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), вр. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). Образувано е по касационна жалба на Н. Любенова от [населено място], против решение № ЗЗ от 21.09.2017 г., постановено по адм. дело № 241/2017 г. по описа на Административен съд (АС) – Русе, в частта, с което е отхвърлена жалбата й срещу Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) № АПВ107/11.05.2017 г., издаден от орган по приходите при община Русе – главен инспектор в дирекция "Местни данъци и такси", потвърден с решение № К-2/26.06.2017 г. на кмета на община Русе. По поддържаните доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради противоречие на обосноваващите го правни изводи с разпоредби от ЗМДТ, се иска отмяната му и постановяване на ново, по съществото на спора, с което АПВ да бъде отменен като незаконосъобразен. Касаторът възразява срещу извода на съда за ретроактивно действие на извършената корекция. Счита, че действителните размери на публичните задължения е следвало да се установят в отделно производство. Твърди, че по този начин е нарушено правото му на защита. Ответникът – кметът на община Русе, в писмен отговор от упълномощен процесуален представител, изразява становище за неоснователност на оспорването. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. § 2 ДР на ДОПК, от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство, по отношение на която постановеното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Предмет на съдебен контрол пред АС - Русе е горепосоченият АПВ, с който е отказано претендираното от жалбоподателката възстановяване на суми за надвнесен данък върху недвижими имоти (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за периода 2013 г. – 2016 г. относно недвижим имот (апартамент, гараж в сграда и прилежащата част от земя) с партиден № 720708547001, намиращ се на адрес в [населено място], [улица]. За да обоснове извод за законосъобразност на АПВ, първоинстанционният съд е приел за установено, че Н. Любенова е собственик на процесния недвижим имот. Същият е деклариран с данъчна декларация по чл. 14, ал. 1 ЗМДТ с вх. № 1814001927/03.04.2012 г., в която обектът на облагането е описан, че е с прилежаща маза с квадратура от 17.49 кв. м. в РЗП на обслужващите части, а в действителност тя е самостоятелен обект - гараж. Съдът е констатирал, че Любенова е платила дължимите ДНИ и ТБО за периода 2013 г. – 2016 г. Размерите им са определени въз основа на характеристиките на имота, посочени от задълженото лице в подадената данъчна декларация. Общинската администрация е установила несъответствието относно вида и площта на декларирания имот, при което Любенова е подала нова декларация с вх. № 14007654 от 15.11.2016 г. В нея имотът е деклариран според характеристиките си по нотариалния акт - гараж с РЗП на самостоятелен обект -17.49 кв. м. След коригиране на данните за периода от 2013 г. - 2016 г. е доначислена разлика по партидата на имота до пълния дължим размер за ТБО и ДНИ и лихви върху тях. Сумите са били внесени заедно с определените за 2017 г. задължения. С плащането оспорващата е депозирала искане по чл. 129, ал. 1 ДОПК за възстановяване на недължимо внесените суми, възлизащи на 37.82 лв. - ДНИ и лихви, и 20. 79 лв. - ТБО и лихви. По повод на това искане е издаден оспорения АПВ, обективиращ отказ за възстановяване. Актът е мотивиран с това, че доначислените и платени суми са разликата до реално дължимите размери от задължения субект, изчислени въз основа на данните за притежавания от него гараж по коригиращата декларация и следователно няма платени суми, подлежащи на възстановяване. При така установената фактическа обстановка АС – Русе е счел, че спорен между страните е не размера на сумите за довнасяне, а материалноправното им основание. След анализ на относимата нормативна уредба първоинстанционният съд е счел, че приходната администрация е процедирала законосъобразно, като допълнително начислените задължения за ДНИ и ТБО са резултат от некоректно деклариране на имота от страна на задължения субект. Съдът не е възприел оборващите аргументи на жалбоподателката, приемайки, че корекцията има ретроактивно действие и не се нуждае от обективирането й в отделен акт, т. к. задълженията от вида на процесните възникват по силата на закона. Обосновал е краен извод за липса на недължимо платено и отхвърлил оспорването срещу АПВ. Решението е валидно, допустимо и правилно. В съответствие с релевантните фактически обстоятелства и относимата нормативна уредба решаващият съд е направил обоснован извод за законосъобразност на оспорения административен акт. Мотивите му се споделят изцяло от касационния състав. Между страните не е налице спор по фактите. Спорна е тяхната правната интерпретация в контекста на поисканото от Н. Л. възстановяване на суми за надвнесен ДНИ и ТБО за периода 2013 - 2016 г. Институтът на прихващането и възстановяването на недължимо заплатени или събрани суми за данъци и задължителни осигурителни вноски, както и на лихви върху тях, е уредена в Глава шестнадесета "Особени производства", Раздел I "Прихващане и възстановяване", чл. 128 - чл. 132 ДОПК. Съгласно чл. 128, ал. 1, изр. първо ДОПК недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите. Анализът на нормативното предписание сочи, че основателността на искането за възстановяване е обусловено от наличието на реално осъществено, но недължимо плащане. Правилно е съобразено от първоинстанционния съд, че в случая определените за довнасяне суми за ДНИ и ТБО са резултат от поведението на задължения субект, който некоректно е въвел релевантните за облагането характеристики на имота. Това е рефлектирало върху размера на задълженията му, при което установената положителна разлика между действително дължимите и реално внесените за периода 2013 – 2016 г. е била законосъобразно изчислена и правомерно изискана от общинската администрация. При подаване на първоначалната данъчна декларация и при отчитане на презумпцията за добросъвестност на задълженото лице, приходните органи са били обвързани от съдържащите се в нея факти и обстоятелства. Същите не са съответствали на реалното фактическо положение, при което се е стигнало до определяне на по-нисък размер на публичното задължение, в сравнение с обективно дължимото. Противоречието е било отстранено по реда на чл. 103, ал. 1 ДОПК, като новите данни са рефлектирали върху размера на задълженията в посока увеличение. Размерът на дължимите от субектите данъци се определя на основата на законово установените изисквания, част от които са и верните данни за вида и площта на имота. Задължението за предоставяне на тези данни и за тяхната вярност е на задълженото лице. Тогава, когато облагаемата основа е определена на основата на неверни данни за имота, на практика се стига до невнасяне на реално дължимия данък, защото съобщението по чл. 23 ЗМДТ няма установяваща функцията, а служи само за информиране на задълженото лице за размера на налога. Ето защо определената от общинската администрация сума за довнасяне е била дължима и за 2013 - 2016 г., т. к. за този минал период вземането е било изискуемо. Изводът на съда за ретроактивно действие на извършената корекция е правилен. Да се приеме, че с подаването на коригиращата декларация по чл. 14, ал. 2 (сегашна ал. 5) ЗМДТ преизчисляването действа занапред, би се стигнало до невъзникване на задължението в съответния размер единствено поради факта на невярно декларирани характеристики на имота. Нещо, което законът не допуска. Неоснователно е възражението, че действителните размери на публичните задължения е следвало да се установят в отделно административно производство. Процесните задължения възникват от юридическата връзка на субекта и обекта на облагане - правото на собственост или на ограничено вещно право. Данъкът се дължи в сроковете, установени в закона – чл. 107, ал. 1 ДОПК, като издаването на акт за установяване на задължението не винаги е необходимо. От друга страна, в чл. 129, ал. 2 ДОПК е предвидена възможност след подаване на искането за възстановяване и прихващане органът да възложи извършването на ревизия или проверка. Последните приключват с издаването на ревизионен акт, респ. АПВ, какъвто в случая е постановен. Недоволна от него жалбоподателката го е обжалвала, поради което доводите й за нарушение на правото на защита са неоснователни. Не намират нормативна подкрепа и аргументите, че преди издаването на АПВ следва да се издаде акт за установяване на действителните задължения за ДНИ и ТБО. Законодателят предоставя право на преценка на органа по приходите дали да извърши проверка или ревизия или въз основа на представените от задълженото лице документи да извърши прихващане или възстановяване на недължимо платени суми. В конкретния случай не са били налице предпоставките на чл. 128, ал. 1 ДОПК, за да се извърши възстановяване на поисканите суми, поради което постановеният отказ е законосъобразен, а жалбата срещу него правилно е преценена от първоинстанционния съд като неоснователна. Не се констатират релевираните в касационната жалба пороци на съдебното решение, поради което като правилно, следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора и своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника искане за разноски, такива следва да му се присъдят на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в размер на 300 (сто) лева, определено по реда на чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, вр. § 2 ДР на ДОПК, Върховният административен съд, седмо отделение,