Определение № 671 от 17.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2128/2018 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 7/15.03.2018 на Видинския окръжен съд по гр. д. № 419/2017, с което е потвърдено решение № 363/12.10.2017 на Видинския районен съд по гр. д. № 347/2017, като е уважен предявеният иск за обезщетение на имуществени вреди от трудова злополука в размер на 7.113, 23 лева на основание чл. 200 КТ. Недоволен от решението е касаторът [фирма], представляван от адв. Р. С. и адв. К. М. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд в мотивите на решението да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните, за възможността въззивния съд да препрати към мотивите на първоинстанционното решение, като изложи собствени мотиви, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, за доказването на съпричиняване при трудова злополука след изтичане на срока за обжалване на разпореждането на НОИ, както и по материалноправния въпрос за определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди при данни за общо заболяване, възрастови промени и лично поведение на трудоустроеното лице, ползване на неплатен годишен отпуск, както и на каква база следва да се определи размерът на дължимото обезщетение – средното месечно възнаграждение за заеманата длъжност или на база месечното възнаграждение на лицето, претендиращо обезщетението, които (въпроси) са решени в противоречие с практиката на ВКС и имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с практика на ВКС, каквато прилага. Счита, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата П. П. И., представляван от адв. А. Ц. от ВАК, я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а въззивното решение е правилно и не следва да се допуска до касационното обжалване. С молба вх. № 6490/05.07.2018 ответникът по жалбата иска отвод на съдиите Борислав Белазелков и Борис Илиев, тъй като по предходно дело за обезщетение на вредите от същата злополука те са се произнесли по въпроса за причинната връзка между трудовата злополука и претърпяната вреда, когато е налице и общо заболяване на работника, възрастови промени и друго поведение на пострадалия. По направения отвод Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира същия неоснователен, тъй като участието на съдия в разглеждането на други дела между същите страни не е основание за отвод. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е работил в [фирма], [населено място] - праводател на ответника дружество [фирма], София по трудов договор № 5 от 10.06.1996 г. като „Оператор котелно ВОТ“, а с допълнително споразумение към трудовия договор от 01.09.2001 г. длъжността на ищеца е променена на „Оператор ГФИ“. На 13.09.2002 г. ищецът е претърпял злополука, призната за трудова с разпореждане на НОИ. След трудовата злополука с експертно решение на ТЕЛК от 29.07.2003 г., ищецът е освидетелстван и признат за работоспособен, като е преместен на длъжност „Невъоръжена охрана“ за срок от 6 месеца, поради предписание на здравен орган. Съгласно представената епикриза е признато за установено, че ищецът е постъпил на лечение с диагноза: лезия на нн. тибиалис ет фибуларис син. – средно – тежка степен посттравматична; състояние след конваксация на левия долен крайник /трудова злополука/, със заключение за насочване към ТЕЛК. С решение № 009/06.01.2009 на ТЕЛК на ищеца му е призната трайно намалена работоспособност 58 % (от общо заболяване 40 % и от трудова злополука 42 %) със срок до 01.01.2011 г. и като противопоказни условия за труд са посочени: запрашена среда, неблагоприятен микроклимат, натоварване на долните крайници. Считано от 15.01.2009 г., трудовото правоотношение между страните е прекратено със споразумение, като работодателят е изплатил на ищеца обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ в 5 – кратен размер на последното му брутно трудово възнаграждение. С решение от 18.03.2014 г. на НЕЛК по хирургични болести на ищеца е призната трайно намалена работоспособност 58% (30% в резултат на общо заболяване и 52 % от трудовата злополука), за срок до 01.04.2015 г., с описана диагноза от трудова злополука ХВБ – лимфедем на ляв долен крайник; посттравматична периферно-нервна увреда на л.н. перонеус тежка ст. и н.тибиалис ср. ст. вт. гонартроза коксартроза посттравматично плоскостъпие в ляво, като с решение от 13.05.2015 г. на ТЕЛК на ищеца е призната същата степен на нетрудоспособност със срок до 01.05.2017 г. С влязло в сила решение по гр. д. № 323/2012 на ВКС ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на получено от трудовата злополука заболяване в пълния претендиран размер от 10.000 лева, като е прието, че е налице ексцес на състоянието на ищеца след трудовата злополука с оглед констатираните факти и обстоятелства в ЕР 009/06.01.2009 на ТЕЛК за общи и професионални болести към УБ – МБАЛ „Св. И. Р. София“. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал в предприятието на ответника, ако не бе претърпял трудова злополука и бе останал на работа и получавана от него пенсията за инвалидност и трудово възнаграждение при друг работодател за периода от 01.08.2016 г. г. до 30.04.2017 г., е основателен. Като доказани са приети трудовия характер на злополуката, настъпила при изпълнение на трудовите си задължения, докато е работил при ответника, както и обстоятелството, че довела до 52 % трайна неработоспособност. От приетите по делото съдебни експертизи - медицинска и икономическа, както и свидетелски показания съдът е приел, че ищецът действително е претърпял имуществени вреди в резултат на ексцес при трудова злополука, като не е установено съпричиняване от страна на работника, доколкото същият е изпълнявал възложените му трудови функции при условията, определени от работодателя при организацията на труд, каквато той е предложил, като в тази връзка въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение. Размерът на обезщетението е определен съобразно признатият процент неработоспособност, причинена от трудова злополука, като е изключен от тази за общо заболяване, за което работодателят не дължи обезщетение (общо заболяване на ищеца: ХОББ, рестриктивен тип ВН и ДН първа степен, не е в причинно – следствена връзка с трудовата злополука, но увеличава определената на ищеца обща намалена трудоспособност и е в причинно – следствена връзка с невъзможността му да полага труд, съответно да търпи претендираната имуществена вреда, като претърпеният битов инцидент – навяхване на крака, вещото лице – медик установява, че същото не е допринесло за настъпилите усложнения на заболяването). През исковия период ищецът е получавал пенсия за инвалидност и трудово възнаграждение в Помощно училище „П. Б.“, като работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, съгласно чл. 200, ал. 3 от КТ. Като е съобразил заключението на изготвената по делото съдебно – икономическа експертиза, въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се присъди обезщетение в размер на разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът, ако е бил на работа при ответника, би получил на длъжността „Оператор ГФИ“ за претендирания период от 01.04.2015 г. до 31.07.2016 г. и получаваната от него пенсия за инвалидност и брутното трудово възнаграждение в помощното училище, възлизащ общо на сумата от 7113, 23 лв. Като база за сравнение вещото лице е взело основното трудово възнаграждение, получавано от лице на същата длъжност и към него е прибавено допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за исковия период, което би получавал ищеца, ако продължаваше да работи в ответното дружество. Не са приети вариантите с изчисления за периоди, преди исковия, с оглед обстоятелството, че се дължи пълна обезвреда за вредите и ако ищецът бе здрав и продължаваше да работи в ответното дружество на заеманата преди прекратяване на трудовото му правоотношение длъжност, то той би получавал трудово възнаграждение в размера, който се получава на същата длъжност за исковия период, ведно с допълнителните възнаграждения. Изложени са съображения, че възприетият в съдебно-икономическата експертиза вариант е справедлив и се доближава максимално до действителните имуществени вреди, които работникът е претърпял от трудовата злополука, тъй като от една страна той няма да е ощетен, като не е взето брутното, а неговото основно трудово възнаграждение и към него е прибавен процентът за трудов стаж и професионален опит/клас/, изчислен конкретно за ищеца. Посочено е, че средното възнаграждение за съответната длъжност не е справедлив критерий, тъй като през исковия период е възможно голяма част от работниците на тази длъжност да са ползвали болнични и/или да са били в неплатен отпуск, при което ще се получи нереално нисък размер на средното възнаграждение. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника, че при изчисляване на обезщетението следва да бъде отчетена и стойността и значението на общото заболяване на ищеца, имащо отношение за формиране на общия процент неработоспособност на ищеца, съответно присъдените суми да бъдат намалени пропорционално, тъй като претърпяната вреда не следва да бъде намалявана пропорционално на процента нетрудоспособност на ищеца, определен поради общо заболяване и отговорността на работодателя винаги следва да е съобразена с общия принцип за обезвреда при непозволено увреждане, залегнал в чл. 200, ал. 1 от КТ, изискващ пострадалият работник да бъде обезщетен пълно. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените материалноправни въпроси за определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди при данни за общо заболяване, възрастови промени и лично поведение на трудоустроеното лице, ползването на неплатен годишен отпуск, както и на каква база следва да се определи размерът на дължимото обезщетение – средното месечно възнаграждение за заеманата длъжност или на база месечното възнаграждение на лицето, претендиращо обезщетението обуславят решението по делото и имат значение за точното рилагане на закона, както и за развитието на правото. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение