Определение № 393 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3427/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от Г. Ю. А., чрез пълномощник адв. Ж. Д., срещу определение от 15.06.2017 г. по гр. д. № 959/2016 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което на основание чл. 248 ГПК е оставена без уважение молба вх. № 4003/25.04.2017г. от Г. Ю. А. за изменение на решение № 95/16.03.2017 г. по същото дело в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа оплакване, че неправилно с постановеното по делото решение в полза на ответника са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция. Намира, че въпреки неоснователността на въззивната му жалба на ответната страна не следва да се присъжда второ адвокатско възнаграждение. Счита, че адвокатското възнаграждение не се дължи поотделно за всяка съдебна инстанция и тъй като такова е присъдено в първата инстанция, то не се дължи във въззивната. Иска обжалваното определение да бъде отменено и молбата за изменение на решението в частта за разноските да бъде уважена. Ответната страна по частната жалба [фирма] и не взема становище по нея. ВКС на РБ, състав на III г. о. констатира следното: Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на въззивно обжалване определение и е допустима, но не е основателна. С решение № 95/16.03.2017 г. по гр. д. № 959/ 2016 г. въззивният съд е потвърдил решение № 139/12.05.2016 г. по гр. д. № 1110/2015 г. на Районен съд-Горна Оряховица. С него е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу [фирма] иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от претърпени болки и страдания вследствие на трудова злополука, ведно със законната лихва от 25.06.2014г. до окончателното й изплащане. В полза на ответника по въззивната жалба са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. по представен договор за правна защита и съдействие. За да остави без уважение молбата на молителя за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е приел за неоснователен довода за липса на основание за присъждане на разноските. Посочил е, че съгласно чл. 2, ал.4 от Наредбата за размера на минималните адвокатски възнаграждения разноски за адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство се дължат за всяка инстанция, включително и при връщане на делото. Изводите на въззивния съд са законосъобразни. Отговорността за разноски е право на едната страна да иска от другата да плати направените от нея разноски, ако е постановен съдебен акт в нейна полза. Основанието да се присъдят произтича от процесуалното поведение на насрещната страна, която е подала неоснователна въззивна жалба. Ответникът има право да претендира изцяло направените разноски пред въззивната инстанция, тъй като те са сторени именно във връзка със защитата му срещу приетата за неоснователна въззивна жалба. Присъдените от първоинстанционния съд разноски възстановяват разходите, извършени за правна защита само в първоинстанционното производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,