Решение № 5768 от 28.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 40/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – (ТП на НОИ) – Пловдив срещу Решение № 9184/24.10.2025 г. по адм. дело № 212/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Поддържат се оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т.3 АПК. Претендира се присъждането на разноски. Ответникът А. В. Д., чрез процесуален представител адв. Т. Божинов в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и поддържа решението да бъде оставено в сила. Претендира разноски за касационната инстанция по реда на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 от ЗАдв. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК, в срока по чл. 211, ал.1 АПК и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал.2 от АПК, касационната жалба е основателна. С Решение № 9184/24.10.2025 г. по адм. дело № 212/2025 г. Административен съд – Пловдив е отменил Решение № 2153-15-12/14.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-836/26.09.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, поправено с разпореждане [номер]/Протокол № 2141-15-15/30.10.2024 г./, върнал преписката за ново произнасяне на длъжностно лице по чл.98, ал.1, т.1 КСО при ТП на НОИ – Пловдив, при съобразяване на дадените с решението указания по тълкуването и прилагането на закона, и е присъдил разноски. От фактическа страна е установено, че с административния акт, предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Пловдив - Решение № 2153-15-12/14.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив е оставена без уважение жалбата на А. Д. против разпореждане [номер]/ Протокол №2140-15-836/26.09.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, поправено с разпореждане [номер]/Протокол № 2141-15-15/30.10.09.2024 г./ С разпореждане [номер]/ Протокол №2140-15-836/26.09.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, на А. Д. е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване на основание чл.74, ал.3 от КСО, тъй като не е изпълнено условието за наличие на най-малко 1 година действителен осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране и до датата на постъпване на работа. Прието е, че към датата на инвалидизиране – 16.07.2003г. А. Д. има придобит действителен осигурителен стаж - 00 г. 01 м 23 дни. С разпореждане [номер]/Протокол № 2141-15-15/30.10.24 г. ръководителят на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив, на основание чл.98, ал.3 от КСО е поправил разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-836/26.09.2024 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, като е приел, че правното основание за издаването на разпореждането е чл.74, ал.1,т.4 от КСО. Разпореждането е обжалвано по административен ред пред директора на ТП на НОИ - Пловдив, който възприемайки мотивите на пенсионния орган е отхвърлил жалбите с оспорения пред съда административен акт. За да отмени решението на директора на ТП на НОИ - Пловдив и оставените в сила с него разпореждания на ръководителя на пенсионно осигуряване (в т.ч. и разпореждането за поправка на издаденото разпореждане), първоинстанционният съд е приел, че оспорените актове са издадени от компетентни органи, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но при неправилно прилагане на материалния закон. Ето защо го е отменил и е върнал преписката на пенсионния орган за издаване на нов акт съобразно указанията, дадени в мотивите на съдебното решение. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Макар и при прецизно изяснена фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до необосновани и неправилни правни изводи за материална незаконосъобразност на оспорения административен акт. Съгласно нормата на чл. 74, ал. 1 от КСО, осигурените лица придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането. За лицата над 30-годишна възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години, като в чл. 74, ал. 2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен. Съобразно чл. 74, ал. 3 от КСО лицата с вродени и лицата с придобити трайни увреждания до постъпване на работа придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване при една година действителен осигурителен стаж. В случая няма спор по фактите, спорният въпрос по делото е наличието на действителен осигурителен стаж на А. Д. за времето през периода, когато е била в отпуск по майчинство. От доказателствата по делото е видно, че за А. Д. периодите на майчинство са от 20.01.2012г. до 20.01.2015г. с продължителност 03 години,00 месеца 00 дни; от 23.10.2015г. до 23.10.2018г. с продължителност 03 години,00 месеца 00 дни; от 06.10.2020г. до 16.03.2023г. с продължителност 02 години 05 месеца 10 дни и от 09.05.2023г. до 06.10.2023г. с продължителност 00 години 04 месеца и 27 дни, с обща продължителност 08 години 10 месеца 07 дни, относно които следва да бъде преценено дали да бъдат зачетени като действителен осигурителен стаж, така както е претендирала А. Д. и както е приел Административен съд - Пловдив. В конкретния случай този стаж неправилно е определен от съда като действителен по смисъла на § 1, т. 12 от ДР на КСО с позоваване на съдебна практика. Трайната актуална практика на Върховния административен съд по приравняване периода на майчинството на действителен осигурителен стаж касае само случаите, в които за периода до 01.01.2000г. майките не са работили поради отглеждане на децата си. Заключенията в този смисъл са направени при отчитане на специалния правен статут на жените - майки по Правилника за прилагане на Закона за пенсиите, Инструкция № 2492 за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж от 29.12.1967 г. и Постановление на Министерския съвет № 61 от 1967 г. за насърчаване на раждаемостта, на основание разпоредбата на § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, която предвижда, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г., съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по КСО. Единствено според действащата до 01.01.2000г. правна уредба законодателят не прави разлика при общественото осигуряване при майчинство между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и останалите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск. След 01.01.2000г, с влизане в сила на КСО, осигурителният статус на категорията „неработещи майки“ и произтичащите от него права се урежда от правилата на кодекса, според които законодателят разграничава действителен осигурителен стаж и общ осигурителен стаж. Периодите на майчинство на "неработещите майки" безспорно се зачитат за осигурителен стаж, но това време не може да бъде квалифицирано като „действителен стаж“ по смисъла на § 1, ал.1, т.12 от ДР на КСО. Нормата е в сила от 01.01.2015г. и дава легална дефиниция на понятието „действителен стаж“ като своеобразно автентично тълкуване на това понятие, въведено още с приемане на КСО. По силата на тази норма, за признаване на действителен стаж се изисква реално отработено време с осигурителни вноски или периоди на платени отпуски, по време на които е съществувало трудово или служебно правоотношение или реално отработено време по друго правоотношение със задължително осигуряване за инвалидност, старост и смърт. В обхвата на разпоредбата, въпреки създадената разнопосочна съдебна практика, не са включени изрично неработещите майки, дори след изменението, обн. ДВ бр.8/25.01.2023г, в сила от 29.01.2023г. Настоящият съдебен състав на ВАС споделя разбирането, че волята на законодателя е само изброените в нормата категории лица да могат да се ползват от привилегията, без да са полагали труд по трудово или служебно правоотношение, или по друго правоотношение в определени периоди (които по силата на закона се признават за осигурителен стаж), тези периоди да им се зачитат за действителен осигурителен стаж. В настоящия случай се касае за стаж, придобит през времето от 20.01.2012г. до 20.01.2015г.; от 23.10.2015г. до 23.10.2018г.; от 06.10.2020г. до 16.03.2023г. и от 09.05.2023г. до 06.10.2023г., който не може да бъде признат за действителен поради липсата на трудово, служебно или друго правоотношение с А. Д., тъй като се изисква реално отработено време с осигурителни вноски или време на платени отпуски, по време на които е съществувало трудово/служебно правоотношение. С оглед извършеното тълкуване на приложимата нормативна уредба следва извод, че към датата на подаване на заявлението същата не е разполагала с минимално изискуемия действителен осигурителен стаж от една година, което е предпоставка за отказ да се отпусне пенсия. Постановените в този смисъл актове на пенсионните органи за изцяло законосъобразни и като ги е отменил първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон. Правните му изводи са необосновани и не съответстват на смисъла и конкретиката в цитираната съдебна практика на ВАС, шесто отделение, относима изцяло към периода преди 2000г. Незаконосъобразно административният съд се е позовал на нормата на чл.9, ал.2, т.1 и т.2 КСО, която не може да промени дефиницията за действителен осигурителен стаж, дадена в параграф 1, т.12 ДР КСО. Предвид наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3, предложение 1 и 3 АПК, неправилният съдебен акт следва да бъде отменен. Доколкото делото е изяснено от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената жалба от А. В. Д. против Решение № 2153-15-12/14.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив № 9502274617 и потвърденото с него разпореждане [номер]/Протокол № 2140-15-836/26.09.2024 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, поправено с разпореждане [номер] /Протокол № 2141-15-15/30.10.2024 г., с което на основание чл. 74, ал. 3 КСО на А. Д. е отказано отпускането на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване. Предвид изхода на спора, в тежест на ответника по касация следва да бъдат поставени претендираните от касационния жалбоподател разноски за държавна такса в касационното производство в размер на 102,26 евро и юрисконсултско възнаграждение в размер на 40,90 евро (80 лв.) за касационната инстанция, на основание чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащане на правната помощ, с оглед осъществената юрисконсултска защита, изразила се в изготвяне на касационната жалба, без явяване в съдебно заседание. Въз основа на посочените мотиви и на основание чл. 221, ал. 2, изр.1, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение