Определение № 1280 от 15.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4787/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С решение № 526 от 18.03.2013 година по гр.д. № 3433/2012 година на Софийски апелативен съд е уважен иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за сумата 25000 евро, предявен от И. Д. В.-Ц. от [населено място] против Х. И. Д. от [населено място]. В решението е прието за установено, че на 24.03.2006 г. ищцата е предоставила на ответника въз основа на договор за заем сумата 25000 евро, която сума ответникът се е задължил да върне в месечен срок от поканата. През 2009 г. и 2010 г. ищцата е канила ответника да върне заемната сума, което не е било сторено. Въз основа на така установените факти, въззивният съд е уважил предявеният иск за връщане на дадената в заем сума от 25000 евро като основателен, присъждайки и законна лихва върху задължението от датата на предявяване на иска. Касационна жалба против решението на Софийски апелативен съд е постъпила от Х. И. Д. от [населено място] с изложени доводи за допускане му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК. Поддържа се, че въпросът съставлява ли липсата на уговорка за времето на предаване на заетата вещ доказателство, че вещта е предадена при сключване на договора, е разрешен в противоречие решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ІV г.о.; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ІV г.о.; решение № 16 от 28.02.2013 г. по гр.д. № 218/2012 г. на ІІ т.о. и решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 574/2011 г. на ІV г.о.; решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г. на ІV г.о. на Върховния касационен съд, както и че в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 574/2011 г. на ІV г.о.) е разрешен и въпросът съставлява ли договорът за заем доказателство за предаване на вещта, когато в него е посочено, че заемателят предоставя заетата вещ. Поддържа се, че от значение за точното приложение на закона и развитието на правото е и въпросът доказва ли поканата за връщане на вещта реалното и предаване от заемателя. Ответницата по касационната жалба искра Д. В.- Ц. я оспорва като неоснователна. Претендира съдебни разноски. Доводите за постановяване на обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. В съответствие с установената съдебна практика, израз на която са и приложените решения № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ІV г.о. ВКС; № 174 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 5002/2008 г. на ІV г.о. ВКС и № 16 от 28.02.2013 г. по гр.д. № 218/2012 г. на ІІ т.о. ВКС, въззивният съд е тълкувал волята на страните изхождайки от текста на договора - от цялостния му смисъл въз основа на употребените в него изрази, приемайки, че договорът установява предаване на заемната сума. Изводът, че сумата е предадена при сключване на договора не е формиран поради липса на уговорка за бъдещото и предаване – в мотивите си съдът е дал примери, в които използваните от страните изразни средства не дават основание да се приеме, че заемната сума е реално предадена („ще предостави”; задължава се да предостави”; „ще предостави в определен бъдещ момент”), противопоставяйки ги на използвания в процесния договор израз, сочещ, че сумата се предоставя при подписването му. Липсва противоречие и между формираните във въззивното решение изводи и решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 574/2011 г. на ІV г.о. ВКС относно доказателствената тежест в производството по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД, в което е прието, че ищецът заемодател установява чрез пълно и главно доказване заемното правоотношение и предаването на заемната сума, каквото доказване следва да проведе и ответникът, когато твърди, че сумата е предадена в изпълнение на друго правоотношение. В съответствие с така установената практика, въззивният съд е приел, че с представения по делото договор за заем ищецът е установил предаването на сумата въз основа на заемно правоотношение, който извод не се разколебава от възраженията на ответника при липса на проведено насрещно доказване. Приложеното решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ІV г.о. ВКС, касаещо въпроса за допустимостта на свидетелски показания при установяване действителната обща воля на страните по договор за заем, няма отношение към формираните изводи в обжалваното решение, в което свидетелските показания са ценени във връзка с факта на отправяне на устна покана за връщане на заемната сума, съобразно уговорката в т. 3 от договора от 24.03.2006 г. Не е обуславящ изхода на делото и въпросът доказва ли поканата за връщане на вещта реалното и предаване от заемателя. В решението на въззивния съд е прието, че задължението е изискуемо, тъй като съгласно постигнатото между страните съгласие в договора от 24.03.2006 г. заемополучателят дължи връщане на заетата сума в месечен срок от поканата, каквато е била отправена през 2009 г., т.е. доказателствата за отправена покана за връщане на сумата са ценени с оглед изискуемостта на вземането, но не и във връзка с възникването му. Искането на ответницата по касация за присъждане на съдебни разноски следва да бъде оставено без уважение с оглед липсата на доказателства за извършването им в производството по чл. 288 ГПК. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение