Определение № 5012 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5067/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260899 от 28.06.2023г. по гр.д. № 8839/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 72225 от 14.04.2020 г., постановено по гр.дело № 56405/2018 г. на Софийски районен съд, 50 състав. С последното е уважен иск по чл. 108 ЗС като е признато за установено по отношение на И. Г. П., че Р. Х. М. е собственик по силата на договор за покупко-продажба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], находящ се в[жк], ул.Б.“ № 15, ет.1 (приземен), със застроена площ 66 кв.м, заедно с избено помещение под стълбището, заедно с 35,810% ид.ч. от общите части на сградата и толкова идеални части от тавана на сградата, ведно с 1/2 ид.ч. от дворното място, представляващо поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], с площ 269,50 кв.м, УПИ * в кв.1 по плана на [населено място], м. „Х. Д.” и е осъдена И. Г. П. да предаде на Р. Х. М. владението върху описания недвижим имот; на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативния нотариален акт за собственост на имота по давност, издаден на ответницата, а именно нотариален акт № 98 от 30.04.2018г., том I-1, рег. № 1772, н.д.№ 58/2018 г. на нотариус с рег. № * на НК. Касационната жалба е подадена от ответницата И. Г. П. чрез адв. Т.. За обосноваване допускането на касационно обжалване се твърди очевидна неправилност на акта, както и се сочат основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК по правните въпроси: 1/ длъжен ли е съдът да обсъди и разгледа всички доводи на страните при решаване на делото; по този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.1; 2/ длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед) само ако е въведено оплакване за допуснато процесуално нарушение, от което следва извод, че делото е неизяснено от фактическа страна или за небоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за прилагане на императивна правна норма. По този въпрос се визира противоречие с т.3 на горепосочения тълкувателен акт; 3/ какви други действия следва да се осъществят за отблъскване на владението на другия съсобственик, което се осъществява повече от десет години, и съсобствениците са близки роднини и обитават една жилищна сграда с два обекта, като всеки от тях е установил самостоятелно фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другия съсобственик и на приобретателя на неговия дял.Тук се сочи противоречие с Решение № 97 от 19.10.2020г. по гр.д. № 325/2020г. на І г.о.; 4/ достатъчно ли е да се докаже, че в срока по чл. 79 ЗС касаторката е упражнявала фактическа власт върху имота, доколкото тя е започнала да я упражнява на основание, изключващо владението на другия съсобственик, при което намерението за своене се предполага; тук се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК; 5/ има ли доказателствена сила частен свидетелстващ документ относно съдържащите се в него факти, благоприятни за издателя му, който е страна по делото и се ползва от документа.Спрямо този въпрос е извършено позоваване на практиката по няколко решения на Върховния касационен съд. Ответницата Р. Х. М. чрез пълномощника си адв. Ч. моли да не се допуска касационно обжалване.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Производството е по ревандикационен иск за самостоятелен обект в сграда и 1/2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място]. За да разреши спора въззивният съд е препратил към фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд съгласно чл. 272 ГПК. Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: С протокол за съдебна спогодба от 1990г. в дял на С. Н. Б. е поставено жилище в първи(приземен) етаж от жилищната сграда с площ около 66 кв.м., с 35,810% ид.. от общите части на сградата и от правото на строеж и 1/2 ид.ч. от дворното място - УПИ * в кв.1 по плана на София, м.“Х. Д.“. В дял на Г. И. С. е поставено жилището на втория етаж, заедно с 64,190% ид.ч. от общите части на сградата и другата 1/2 ид.ч. от мястото. С нотариален акт от 1991г. С. Н. Б. прехвърля своя дял, получен при делбата, на Д. Г. С. срещу задължение за издръжка и гледане. А последната, с нотариален акт от 2008г., продава имота на ищцата Р. Х. М.. С нотариален акт от 2004г. Г. С. продава своя дял, получен при делбата, а именно втория жилищен етаж, на ответницата И. П.. През 2006г. И. П. е въведена във владение на втория жилищен етаж, държан от С. Б.. През 2018г. И. П. се снабдява с констативен нотариален акт за собственост на първия (приземния) етаж по давност. Установено е също така, че Д. Г. С. и И. Г. П. са сестри, деца на С. Б. и на Г. С.. Разпитаните четирима свидетели сочат, че къщата се обитава и стопанисва от ответницата И.; до 2006г. вторият етаж е ползван от майката С., сестрата на ответницата Д. и от самата ответница; първият етаж е бил за общо ползване, там живеел бащата на сестрите до смъртта си през 2006г., а после бил необитаем, в следващ момент е ползван за склад от В. Б. - съпруг на Д.. Това продължило до 2018г. когато ответницата изхвърлила съхраняваните вещи и преустановила достъпа на ищцата. Видно от заявление на ответницата по прокурорска преписка от 2015г., че тя от 2013г. знае за извършената от сестра й продажба в полза на Р. М. и че е възразила срещу превръщането на приземния етаж в склад за строителни материали на В. Б.. По преписката е приложени пълномощно от ищцата, с което упълномощава Д. С. и В. Б. да управляват процесния имот. Налице е сигнал на ответницата до кмета на Район „Подуяне“ от 08.09.2014г., в който тя заявява, че приземният етаж е собственост на сестра й и се ползва като склад за строителни материали. След препращане към тези фактически обстоятелства въззивният съд е дал отговор на доводите в жалбата. Приел е на първо място, че не е допуснато от районния съд процесуално нарушение във връзка със събирането на доказателствата, което да е ограничило правото на защита на страната. Доводите на ответницата, че е придобила процесния недвижим имот по давност съдът е намерил за неоснователни. Твърдението на ответницата И. П. е, че от 2000г. до 2016г. владее приземния (първи) етаж, заедно с половината от терена. Съдът е приел, че кумулативното установяване на елементите от фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС е в тежест на ответницата по делото при условията на пълно и главно доказване, каквото доказване не е проведено успешно. Тук съдът е посочил, че владението не може да бъде съмнително, а то е такова винаги когато не може да се определи със сигурност дали владелецът упражнява фактическа власт и дали има намерение да държи имота, като свой. Освен това, владението не може да се упражнява тайно по отношение на този, на когото се противопоставя. Чрез него трябва да се демонстрира по недвусмислен начин намерението на владелеца да държи вещта като своя. В случая от показанията на разпитаните свидетели не се установява по несъмнен начин обстоятелството, че ответницата И. П. е упражнявала фактическа власт върху процесния недвижим имот, с намерение да го държи като свой през периода от 2006г. до 2016г., и че това намерение е било демонстрирано пред невладеещия собственик - ищцата по делото. Така че, в случая не е установен субективния елемент. Също така съдът е приел за недоказано ответницата да е осъществявала несъмнително и явно владение върху спорния имот в посочения период. Тези признаци на владението отсъстват в настоящия случай. Не са доказани действия, насочени към собственика, които да показват отричане на неговите права. От друга страна, съдът е посочил, че неупражняването на фактическа власт върху един имот не лишава собственика от неговото вещно право, особено в хипотеза, при която упражняващото фактическата власт върху този имот лице има качеството „държател“ и това обстоятелство е известно на собственика. Съдът се е позовал на практиката на ВКС, че правото на собственост не се губи с неупражняването му, а само ако друг субект го придобие. По тези съображения решаващият съд е приел, че ответницата не се легитимира като титуляр на право на собственост въз основа на придобивна давност, а собственик на имота е ищцата по силата на договора за покупко-продажба от 2008г. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 и 2 ГПК Върховният касационен съд намира следното: Първите два правни въпроса, поставени от жалбоподателката са процесуални и са свързани със задължението на съда да обсъди всички доводи на страните и да допусне събирането на нови доказателства, ако от първоинстанционния съд са допуснати процесуални нарушения в тази насока или като те са необходими за прилагането на императивна правна норма. Въпросите са обосновани с оплаквания, че делото е останало неизяснено от фактическа страна досежно статута на имота от делбата през 1990г. Поискана е от въззивницата техническа експертиза, която да проследи този статут и да отговори кога и по какъв повод в къщата е обособен като отделен имот първия етаж. Въззивният съд в откритото заседание на 01.06.2022г. е отказал допускането на такава експертиза по съображения, че не е налице хипотезата на чл. 266, ал.3 ГПК. Касационно обжалване по тези въпроси не следва да се допуска. По делото е установено, че двата етажа на къщата са обособени като самостоятелни обекти с делбата през 1990г. и не е имало спор между страните дали първият етаж представлява такъв обект, още повече, че самата жалбоподателка се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху него и в акта етажът е описан като жилище. Поради това този въпрос не е релевантен за изхода на спора и експертиза с основание не е допусната, извън съображенията по чл. 266 ГПК, изложени от съда. Третият правен въпрос е: какви други действия следва да се осъществят за отблъскване на владението на другия съсобственик, което се осъществява повече от десет години, и съсобствениците са близки роднини и обитават една жилищна сграда с два обекта, като всеки от тях е установил самостоятелно фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другия съсобственик и на приобретателя на неговия дял. Позоваването е на противоречие с Решение № 97 от 19.10.2020г. по гр.д. № 325/2020г. на І г.о. Въпросът, така както е формулиран, не е разрешен от въззивния съд и не е определящ изхода на спора. Въпросът предпоставя отношения между съсобственици, при които единият съсобственик се домогва да установи, че е придобил по давност правата на другия. Настоящият иск не е такъв. Спорът е за собственост на самостоятелен обект - жилище, заедно с принадлежащата му 1/2 ид.ч. от поземления имот. А претендиращата придобиване по давност ответница е собственик на другия жилищен обект в сградата и на останалата 1/2 ид.ч. от поземления имот, като правото на собственост и на двете страни произтича от сделки. В тази хипотеза не стои въпроса за доказване дали единият съсобственик е установил самостоятелно владение и дали го е противопоставил на другия и е отблъснал неговите права. Предмет на доказване, в тежест на ответницата, е придобиването по давност на собствеността върху първия етаж изцяло. Въззивният съд е отхвърлил възражението за давност, преценявайки, че изобщо не е доказано упражнявано владение от ответницата върху този етаж в десетгодишен период. Соченото решение № 97 от 19.10.2020г. по гр.д. № 325/2020г. на І г.о., което дава разрешение на горепосочения въпрос, не е относимо за случая. Поради това касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Същите съображения важат и за четвъртия правен въпрос, който е: достатъчно ли е да се докаже, че в срока по чл. 79 ЗС касаторката е упражнявала фактическа власт върху имота, доколкото тя е започнала да я упражнява на основание, изключващо владението на другия съсобственик, при което намерението за своене се предполага. Въпросът не е поставян за разглеждане пред съда; по делото изобщо не е твърдяно наличие на основание за упражнявано от ответницата владение. Петият въпрос е за доказателствената сила на частен свидетелстващ документ относно съдържащите се в него факти, благоприятни за издателя му, който е страна по делото и се ползва от документа. Въпросът визира договора от 29.01.2008г., с който ищцата Р. М. предоставя на Д. С. и В. Б. имота като заем за послужване. Този договор не е обсъждан от съда и върху него не са изградени никакви решаващи мотиви. Освен това, по принцип договорът не е свидетелстващ, а диспозитивен документ, така че изложените от жалбоподателката съображения за доказателствената сила и посочената практика на Върховния касационен съд, са напълно неотносими. Въззивното решение не страда от очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, допуснати са нарушения на основополагащи правни принципи, на логически или опитни правила. В обжалвания акт такива тежки нарушения не се съзират. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. От страна на ответницата по жалбата е заявено искане за присъждане на разноски, но не са представени доказателства за направени такива. Поради това разноски не се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.