Решение № 37 от 26.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 475/2011 г.

Решение № 37 от 26.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 475/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 139/26.01.2011 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, постановено т. д. № 144/2010 г., с което е потвърдено решение № 13/27.01.2010 г. на Окръжен съд - Благоевград, постановено по т. д. № 145/2007 г., с което са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] /с предходно наименование [фирма]/ обективно кумулативно съединени искове: с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 вр. с чл. 10, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за връщане на предоставена в заем от ищеца на ответника сума от 99 810 лв., за заплащане сумата 28 196 лв. - възнаградителна лихва за срока на ползване на заема - 1.01.2005 г. - 31.01.2007 г. и за сумата от 8 971 лв. - лихва за забава, при условия на настъпила предсрочна изискуемост на заема, за периода 1.02.2007 г. - 16.07.2007 г. /датата на исковата молба/. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Намира, че неправилно съдът е приел за опровергано съдържанието на протокол от заседание на Съвета на директорите на [фирма] от 3.10.2004 г. и изключил документа от доказателствата по делото. Намира, че представените от ответника доказателства оспорват единствено датата, като част от удостоверителната /свидетелстваща/ част на частния документ, без да опровергават съдържанието му в същинската, диспозитивна негова част - решение на Съвета на директорите на ответното дружество, за сключване на процесната сделка със [фирма], в качеството на заемодател, чрез лицето - М. Т., представляващо и дружеството - заемодател. Касаторът намира, че не е разгледан от въззивния съд и евентуалния му довод за взето неприсъствено решение на СД на [фирма], съгласно чл. 30, ал. 4 от Устава на дружеството във връзка с чл. 238, ал. 3 ТЗ. Счита, че съдът неправилно е приложил института на договаряне сам със себе си - чл. 38, ал. 1 от ЗЗД в настоящата хипотеза, при органно /законово/ представителство, в който смисъл се позовава на задължителна за въззивния съд съдебна практика - решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК - реш. № 99/1.07.2009 г. по т. д. № 713/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, по съображенията поддържани във въззивното производство, акцентирайки на приетото от въззивния съд за успешно опровергаване съдържанието на протокола на СД на [фирма] от 3.10.2004 г., с което е предоставено изрично съгласие за сключване на процесната сделка. С определение № 733/15.11.2011 г. на второ търговско отделение на ВКС е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулираният правен въпрос, отчетен като разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителна за същия съдебна практика - решение № 99/1.07.2009 г. по т. д. № 713/2008 г. на ВКС, ТК, второ търговско отделение, е: за приложението на забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД за договаряне сам със себе си при органното представителство на търговските дружества и опорочаването на сключената в нарушение на тази правна разпоредба сделка. Върховен касационен съд, второ търговско отделение, след преценка данните по делото и заявените касационни основания, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 от ГПК, относно правилността на обжалвания съдебен акт намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че сключеният между [фирма], в качеството на заемодател и [фирма], в качеството на заемополучател, договор за заем от 1.12.2004 г. е нищожен, предвид сключването му от едно и също лице, като представляващ /законно, органно представителство/ двете страни по сделката, в качеството си на изпълнителен чл. на Управителния съвет на [фирма] /дружество - акционер в дружеството - ответник/ и на Съвета на директорите на [фирма]. За да обоснове приложимост на чл. 38, ал. 1 от ЗЗД и в хипотезата на органно представителство на търговско дружество, въззивният съд е изходил от факта на опровергано съдържание на протокола на СД на [фирма] от 3.10.2004 г. - в диспозитивната му част, в която е материализирано решение на СД за сключване на договор за заем, със заемодател [фирма], за сумата от 100 000 лева и за срок от 2 г., при лихва и условия еднакви с договорените от [фирма] с банката - кредитодател /заетата сума е получена по договор за кредит, сключен от заемателя с [фирма]/. Решението включва изрично съгласие сделката да бъде сключена чрез Методи Т., като чл. на СД на [фирма], в което дружество представляваното от същото лице като управител [фирма] има качеството на акционер. Изводът за опровергано съдържание на документа е обоснован с приета за оспорена за вярност дата на протокола на Съвета на директорите, предвид представени удостоверения на МВР, НС "Полиция", Дирекция "Миграция" от 14.05.2008 г. От съпоставяне съдържанието на същите, относно регистрирани влизания и излизания от страната на двама от членовете на СД на [фирма] - К. Я. Г., А. Д. и Л. А. М. Х. - с датата на протокола, съдът е приел, че на 3.10.2004 г. същите не биха могли да участват в заседанието на СД, с упоменатото в протокола местонахождение, тъй като не са били в България. Опровергаване съдържанието на документа, като резултат от оспорената вярност на датата на протокола, е последица на заявено от ответника оспорване единствено на датата на документа, не и на подписите на тези две лица - същите не са оспорени за автентичност. Макар да е заявено съмнение за "техническо пренасяне на подписи", протоколът изрично не е оспорен досежно истинността на подписите. По въпроса, обосновал допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: С решение № 99/1.07.2009 г. по т. д. № 713/2008 г. ВКС, ТК, състав на II т. о. е приел за неприложим института на договаряне сам със себе си, в хипотеза на сключена търговска сделка от едно и също лице физическо лице, но като представляващо търговско дружество, вкл. с качеството на едноличен собственик на капитала на О. /едната страна/ и като управител по мандат на друг търговец - О. /другата страна/. Разрешеният спор за приложението на чл. 38, ал. 1 ЗЗД касае хипотеза на сключена търговска сделка, при представителство от едно и също лице на търговци - дружества с ограничена отговорност. Междувременно, след даване ход на устните състезания, по реда на чл. 290 ГПК, е постановено решение № 176/13.06.2012 г. по т. д. № 1078/2010 г. на ВКС, ТК, I търговско отделение, с което - отново в хипотеза на сключена търговска сделка от едно и също лице, като законен представител на две търговски дружества с ограничена отговорност - е приета приложимост на института на договаряне сам със себе си по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД и при законовото /органно/ представителство. В мотивите на решението изводът се обосновава общо, но с цитиране разпоредба от уредбата на дружеството с ограничена отговорност - чл. 142 ТЗ. Не е коментирана спецификата на уредбата при акционерните дружества - чл. 237, ал. 4 ТЗ /различна по съдържание относно уреждане забраната за конкурентна дейност/, чл. 240 ТЗ и чл. 240а ТЗ /уреждащи специфична гаранционна отговорност на членовете на Надзорния и Управителния съвети/ - неприложима при дружествата с ограничена отговорност, чл. 240б ТЗ /договори на членовете на съветите и свързани с тях лица, вр. с § 1 ДР на ТЗ/. От изложението в решението не може да се приеме, че изводът за приложимостта на института е разгледан извън хипотезата на конкретния спор - по сделка, сключена между дружества с ограничена отговорност, представлявани от едно и също лице - техен законен представител /управител/. С оглед прежде изложеното, визираните решения се явяват във взаимно противоречие, но същото е ирелевантно за настоящия спор, в който приложението на института на "договаряне сам със себе си" е евентуално преценимо към търговска сделка, сключена от АД. Преценката, обаче, е евентуална, тъй като приложението на института се явява последица на извод за липса на дадено изрично съгласие за сключването на сделката, от представляващия АД колективен управителен орган - Съвет на директорите, какъвто извод и по съображенията, изложени от въззивния съд, не се споделя от настоящата инстанция. В този смисъл отговорът на поставения правен въпрос е: сключването на търговска сделка от едно и също лице, представляващо дружество с ограничена отговорност, като негов управител и акционерно дружество, като изпълнителен чл. на колективния му управителен орган, при налично съгласие за сключването й от същото лице, дадено от колективния орган за управление на АД, противопоставящо се на сделката, доколкото предметът на самата сделка не изисква решение на ОС на АД /чл. 221, т. 11 вр. с чл. 240б ТЗ/, т. е. е в компетентността на колективния управителен орган, не предпоставя приложение на института на "договаряне сам със себе си", по чл. 38, ал. 1 от ЗЗД. В тази хипотеза, представляваният е дал съгласието си по смисъла на същата разпоредба. Такова съгласие на колективния управителен орган на ответника, оспорващ действителността на сделката е установено, предвид следното: Протоколът от 3.10.2004 г. е оспорен за вярност единствено с оглед датата, в качеството му на частен, свидетелстващ в тази му част - удостоверяваща времето, мястото и обстоятелствата по материализиране решението на СД - документ. Оспорване верността на датата не води до опровергаване съдържанието на документа в диспозитивната му част - взетите решения от СД на [фирма], при неоспорена истинност на волеизявленията на членовете на СД /неоспорена автентичност на подписите им/. Оспорването на датата на частен документ влече опровергаване съдържанието на документа само когато датата е част от волеизявлението, какъвто не е настоящият случай. Не се твърди хипотеза на последващо узнаване и потвърждаване на сделката с така направените волеизявления, а и такова не следва от изразяването на волята - като съгласие за предстоящи, бъдещи действия. От друга страна всяка по - ранна от датата на протокола дата не би произвела различни правни последици. Следователно решението на въззивния съд се явява необосновано в извода за опровергано съдържание на частен документ, въз основа оспорената дата на същия и като последица - постановено в противоречие с материалния закон - чл. 38, ал. 1 ЗЗД не намира приложение в настоящата хипотеза. Относно предпоставките за уважаване на исковете настоящият състав съобрази следното: Не се спори и се установява от доказателствата по делото /съдебно-икономическа експертиза/, че със сумата от 99 810 лева, на основание сключения договор за заем от 1 декември 2004 г., е задължена сметка на ищеца, съответно заверена сметката на ответника, което и на основание чл. 305 ТЗ е достатъчно да се обоснове извод за предаване на сумата, в изпълнение задължението на заемодателя, предвид реалния характер на договора за заем. Последващи действия по реално усвояване на сумата от ответното дружество, предвид твърдение за усвояването й от представляващото го лице М. Т., сключило и процесния договор, са ирелевантни относно факта на изпълнение задължението на заемодателя. Твърдените действия на представляващия дружеството изпълнителен чл. на СД обуславят отговорност във вътрешните отношения между ответника и същото лице, но са непротивопоставими като довод за недоказано изпълнение на договора от страна на заемодателя, какъвто не е физическото лице - М. Т., а [фирма]. Предвид така изложеното, главният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен, след отмяна на въззивното решение, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК. С молба /стр. пор. № 205/ е направено уточнение на претенциите за възнаградителна и договорна лихва. Основателна, предвид уговореното в чл. 2, ал. 2 вр. чл. 8, ал. 2 вр. с чл. 1, ал. 2 /срока на договора/ и въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза на вещо лице С. Т., е претенцията за възнаградителна лихва, в размер на 28 196, 33 лв., за периода от 1.01.2005 г. /чл. 2, ал. 2 предл. първо от договора/ до 31.01.2007 г. /настъпила автоматично предсрочна изискуемост на задължението на заемателя, на основание чл. 9, ал. 1 и ал. 4 вр. с чл. 8, ал. 1 от същия/. На основание чл. 9, ал. 5 вр. с ал. 1 от договора и въз основа същото заключение, основателна е и претенцията за санкционна, с характер на неустойка за забава на предсрочното издължаване на заема, лихва в размер на 8 971,92 лева, за периода след 31.01.2007 г. и до датата на предявяване на исковата молба, доколкото главницата по заема не е възстановявана дори частично на по-ранна дата. Решението и по акцесорните претенции следва да бъде отменено, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, а същите уважени в пълния им предявен размер, съгласно допуснато увеличение на исковете, по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК (отм.). С оглед изхода на делото, в полза на касатора следва да се присъдят направените за всички съдебни инстанции разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва: 5 779,13 лв. за първа, 2 740 лв. за въззивна и 2 770 лв. - за касационна инстанция или общо разноски в размер на 11 289,13 лева. Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение,