Определение № 6909 от 24.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6503/2025 г.

Образувано е по частна жалба на "Стар Пост" ЕООД, ЕИК 175157550, със седалище и адрес на управление в гр. София, [жк], [адрес], представлявано от управителя Д. В., приподписана от адвокат В. Тодоров от САК, срещу Определение № 11703/04.04.2025 г., постановено по адм. дело № 8764/2024 г. по описа на Административен съд - София град (АССГ). Защитната теза за порочност на постановения съдебен акт е аргументирана със съображения за неправилност на решаващия извод за недопустимост на оспорването поради просрочие. Жалбоподателят поддържа становище за допуснато от съда при постановяване на прекратителното определение съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неосъществен контрол за валидност на оспореното волеизявление, в пряко противоречие с формулираното в жалбата изрично искане. Моли за отмяна на обжалваното определение на АССГ и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия по инициираното оспорване. Претендира разноски. Ответникът – Ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 - 2020 г., не ангажира становище по частната жалба. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира частната жалба за допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на оспорване валиден и допустим съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Производството пред АССГ е образувано по жалба на "СТАР ПОСТ" ЕООД, срещу решение на Ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 - 2020 г., обективиращо отказ от верификация на постъпило искане за междинно и окончателно плащане от 14.12.2023 г. За да прекрати производството по делото съдът е приел, че оспореното решение е изпратено в ИСУН на 14.12.2023 г. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 22, ал. 3 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (ЗУСЕСФСУ) и чл. 13, ал. 1 от Наредбата за определяне на условията, реда и механизма за функциониране на Информационната система за управление и наблюдение на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ИСУН) и за провеждане на производства пред управляващите органи посредством ИСУН, установяващи специален ред на съобщаване на индивидуалните административни актове по ЗУСЕФСУ, съдът е счел подадената на 21.08.2024 г. жалба за просрочена. Посочил е, че за редовното връчване на съобщението е ирелевантно кога е отворено, т.к. срокът по чл. 149, ал. 1 АПК е започнал да тече от деня, следващ датата на обявяване (изпращане) на акта в ИСУН – 15.12.2023 г., и е изтекъл на 28.12.2023 г. Определението е неправилно. При преценка допустимостта на оспорването съдът не е съобразил наведените доводи и изрично формулираното искане за обявявяне нищожност на оспореното решение. Съгласно чл. 149, ал. 5 АПК, оспорването на административните актове като нищожни не е обвързано със срок, затова съображенията за редовността на съобщаването чрез ИСУН са неотносими към правилността на прекратителното определение. Съдът е следвало да разгледа по същество искането за обявяване нищожността на решението на Ръководителя на Управляващия орган на Оперативна програма "Развитие на човешките ресурси" 2014 - 2020 г., обективиращо отказ от верификация на постъпило искане за междинно и окончателно плащане от 14.12.2023 г. и се произнесе относно неговата действителност. Определението, с която е прекратено производството по делото следва да се отмени и делото се върне на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Независимо от изхода на делото, разноски в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъждани. Отговорността за разноски, уредена в нормата на чл. 143 АПК, изисква да бъдат заплатени деловодните разходи на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно, т.е. дължимостта на разноските е обусловена от постановения при оспорването правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 3 АПК, когато съдът отхвърли оспорването или прекрати производството, ответникът има право на разноски, освен ако с поведението си е дал повод за завеждане на делото, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. Съдът се произнася по искането за разноски при приключване на производството в съответната инстанция (Арг.: чл. 172а, ал. 1, т. 7 АПК и чл. 81 ГПК, вр. с чл. 144 АПК). Следователно, отговорността за разноските се определя едва с крайния акт, с който се решава материалноправния спор или евентуално се туря край на съдебното производство и зависи именно от резултата по тях според правилата на чл. 143 АПК и субсидиарно приложимия чл. 78 ГПК. Разпоредбите предпоставят възмездяването на разноски от разрешаването на спора по същество, защото само в този случай би бил налице съобразим при разпределяне на отговорността правен резултат. Съгласно правилото на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. За да се реализира отговорността за разноски следва самият акт да слага край на делото и с него да приключва съдебният спор. Разпоредбата не намира приложение, когато съответното производство приключва с акт, след който спорът продължава да бъде висящ (както в настоящия случай). При него разноските на страната ще бъдат възложени при приключване на съдебния процес с оглед изхода на материалноправния спор. Следователно, недопустимо е присъждането на разноски преди разрешаването на делото по същество от съответната инстанция, т.к. такива се дължат с акта, разрешаващ материалноправния спор, съгласно чл. 81 вр. с чл. 78 ГПК и чл. 143 АПК. В случая по отговорността за разноски в настоящото производство следва да се произнесе първоинстанционният съд, при разрешаването на спора по същество. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 2-ро, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение