Определение № 395 от 28.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 198/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. Е. П., чрез процесуален представител, срещу определение № 5588 от 03.12.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 3884/2025 г. по описа на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, с което е оставена без разглеждане касационната частна жалба на А. Е. П. срещу определение № 2357 от 14.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1637/2025 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, с което е отменено определение № 4230/26.03.2025 г. по гр. д. № 15633/2023 г. по описа на Районен съд -Пловдив за спиране на производството по делото в частта по исковете относно упражняването на родителските права, режима на лични контакти и издръжката на децата и делото е върнато на Районен съд-Пловдив за продължаване съдопроизводствените действия по предявените искове. В частната жалба се релевират възражения за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт и постановяването му в противоречие на европейското законодателство. Сочи се, че спирането било „правна последица“ от прякото приложение на чл. 20, §2 Регламент 2019/1111 /Регламент Брюксел II б/ (lis pendens) и че тези правила били част от международната компетентност, за която сезираният съд следва да извърши задължителна проверка не само по чл. 15 ГПК, но и съгласно чл. 18 от Регламент 2019/1111, каквато в случая бил направил Районен съд - Пловдив. Твърди се, че по своята същност определение № 4230 от 26.03.2025 г. по гр. д. № 15633/2023 г. на Районен съд-Пловдив представлявало разновидност на определение за проверка на международна компетентност на съда. Поради което се сочи, че към него следва субсидиарно да се приложи същият ред на обжалване, който е приложим към определенията за международна компетентност, а именно редът по чл. 28, ал. 3 КМЧП, където се съдържала изрична процесуална уредба, предвид факта, че в КМЧП била налице празнота относно процесуалните действия на съда по повод определенията за спиране на съдебното производство при установяване на висящ спор. Прави се искане да бъде отменен обжалвания съдебен акт на предходния състав на ВКС. Постъпил е отговор от М. Т. Ш., чрез пълномощник, с който се оспорва частната жалба, като се поддържа становище за нейната неоснователност. Сочи се, че твърденията на жалбоподателя представляват процесуална „преквалификация“ на въззивното определение на Окръжен съд-Пловдив (отмяна на спиране) в несъществуващо „определение по международна компетентност“, с единствената цел да се отвори касационен път. Поддържа се становище, че съставът на ВКС изрично е посочил в обжалваното определение, че районният съд тепърва следва да постанови и обяви изрично определение по международната си компетентност, тъй като още с отговора на исковата молба е направен отвод за международна компетентност. Релевира се възражение, че доводите на жалбоподателя за „противоречие с европейското законодателство“ не са обосновани, тъй като Регламентът не създава сам по себе си касационна обжалваемост на иначе необжалваеми вътрешнопроцесуални актове. Прави се искане обжалваното определение да бъде потвърдено. Предявява се претенция за присъждане на разноски. Прилага се списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и е постановено от състав на Върховния касационен съд, намира, че то подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че частната жалба, подадена от А. Е. П. срещу определение на Окръжен съд-Пловдив, с което е отменено първоинстанционното определение за спиране на производството по делото в частта по исковете относно упражняването на родителските права, режима на лични контакти и издръжката на децата М. и М., е недопустима. Мотивирал се е, че въззивните определения, с които се упражнява инстанционен контрол по отношение на определенията за спиране на производството с тяхната отмяна и връщане за продължаване на съдопроизводствените действия, не подлежат на обжалване. Допълнил е, че обжалваното определение е извън обхвата на определенията, постановени при дължимата от сезирания съд изрична проверка за международна компетентност по чл. 15 ГПК, която проверка е задължителна и съгласно чл. 18 от Регламент (ЕС) 2019/1111. Посочил е, че за тези именно определения субсидиарно се прилага чл. 28 КМПЧ при условие, че в приложимия международноправен източник /в случая Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г., който считано от 1 август 2022 г. отменя Регламент (ЕО) № 2201/2003/ не се съдържа изрична процесуална уредба. Изяснил е, че Регламентът не урежда процесуални въпроси по обжалваемостта при инстанционен контрол от последна инстанция. Настоящият съдебен състав изцяло споделя изложените мотиви. От данните по делото се установява, че предходният състав на ВКС е бил сезиран с частна жалба срещу определение на Окръжен съд-Пловдив, с което въззивният съд е отменил определение на Районен съд-Пловдив, с което производството частично е било спряно и е върнал делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Следователно налице е определение, с което е бил упражнен инстанционен контрол върху определение за спиране, като последното е било отменено и делото е било върнато на първата инстанция за продължаване на съдопроизводствените действия. С това определение въззивният съд нито е установил компетентност, нито е отрекъл компетентност, нито е заместил задължителното изрично определение на първоинстанционния съд, което тепърва ще трябва да бъде постановено относно международната компетентност на българския съд. Не е постановил такъв акт, защото такова произнасяне не е било предмет на въззивния контрол. С оглед тази констатация, неоснователно се явява твърдението на частния жалбоподател, че с въззивното определение бил разрешен спор за международна компетентност по чл. 15 ГПК (респ. чл. 18 от Регламент (ЕС) 2019/1111). Неоснователно е възражението на частния жалбоподател за „субсидиарно приложение на чл. 28, ал. 3 КМЧП“, поради „празнота в правото“. Както е приел предходният състав на ВКС, чл. 28, ал. 3 КМЧП не е приложим за определения, които не подлежат на обжалване изобщо, а само за вида определения, визирани в чл. 28, ал. 2 КМЧП (т.е. относими към международната компетентност при наличие на посочените предпоставки). С оглед изложените съображения, обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено, а частната жалба се явява неоснователна. При този изход на спора и с оглед направеното изрично искане от насрещната страна, съдът следва да осъди жалбоподателя да плати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение