Определение № 24 от 06.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 766/2016 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Постъпила е молба вх. № 11532/18.11.2016 г. от [фирма], [населено място] чрез управителя му Д. Б. Я. за изменение на решение № 118 от 16.11.2016 г., постановено по настоящото гр.д. № 766 по описа за 2016 г. на Върховния касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в частта за разноските, тъй като неправилно са определени дължимите държавни такси и присъдения адвокатски хонорар е прекомерен. Ответникът по молбата И. Ц. У. счита, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение констатира, че с на решение № 118 от 16.11.2016 г. по настоящото дело са уважени предявените от И. Ц. У. против [фирма], [населено място] ревандикационни искове по отношение на имоти с идентификатор 02676.501.3105.1.28, 02676.501.3105.1.22 и 02676.501.3105.1.23 и дружеството е осъдено да заплати на ищеца разноски за съдебното производство в размер общо на 20603.00 лв., от които 13953.84 лв. заплатени държавни такси, 6000.00 лв. адвокатско възнаграждение /по 2000.00 лв. за всяка инстанция/ и 650.00 лв. разходи за съдебни експертизи. Цената на исковете по чл.108 ЗС, удостоверена с представените в първоинстанционното производство данъчни оценки за обектите, е съотеветно 100 498.05 лв., 64 442.00 лв. и 37 347.00 лв. /общо 202 287.05 лв./, по които общо дължимата и заплатена държавна такса за първоинстанционното производство е 2022.87 лв., а за въззивното и касационното производство – по 1011.44 лв. или общо за трите инстанции 4045.74 лв. плюс 30.00 лв. държавна такса за производството по допускане на касационно обжалване. Следователно ответното дружество дължи възстановяване на направените от ищеца разноски за държавна такса по ревандикационните искове в размер на 4075.74 лв. Внесената в първоинстанционното производство държавна такса в размер на 8171.50 лв. е по съединения иск за унищожаване на договор за покупко-продажба, който е отхвърлен и по който ответникът не дължи възстановяване на разноски. Неоснователно е възражението за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение от 2000.00 лв. за всяка инстанция. Към момента на образуване на делото минималния размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл.7 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й от ДВ бр.2 от 2009 г. с оглед цената на ревандикационните искове е 4490.75 лв., а следователно заплатеното от ищеца възнаграждение не е прекомерно. Не може да се приеме, че е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и заплатено във въззивната и касационната инстанция адвокатско възнаграждение от по 2000 лв., доколкото за същите инстанции ответното дружество е уговорило и заплатило адвокатско възнаграждение съответно от по 4200 лв. и 3150 лв. При горните констатации следва, че молбата е частично основателна и касационното решение в частта за разноските следва да бъде изменено за разликата между дължимата сума от 10725.74 лв. и присъдените 20 603.00 лв. Воден от изложеното Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение