Решение № 2652 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 654/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от А. Б., гражданин на Алжир, чрез процесуалния си представител адв. В.Марков, срещу решение №38230/18.11.2025г., постановено по адм. дело №2881/2025г. на Административен съд – София-град, с което е потвърден отказ за издаване на виза вид "D". Твърди се, че решението е неправилно, касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК, по което се претендира отмяната му. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева и заплатена държавна такса в размер на 80 лева за двете съдебни инстанции. Ответната страна – Завеждащ консулската служба в посолството на Република България в Алжир, Република Алжир чрез Дирекция „Консулски отношения“ при МВнР, не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема касационната жалба, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, за допустима, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на А. Б., гражданин на Алжир, срещу отказ за издаване на туристическа виза за пребиваване „Д“ на завеждащ Консулската служба при посолството на Р.България в гр. Алжир, Република Алжир. Пред първата инстанция е събрана цялата административна преписка по издаването на оспорения акт, при което и в резултат на съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, от съда е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила, и в съответствие с изискванията на чл. 59, ал.2, т. 4 от АПК. Съдът е приел, че актът съответства на материалния закон и неговата цел. Административния акт е издаден на основание чл. 10, ал.1 ,т. 17 и т. 23 от ЗЧРБ. Прието е, че налице договор за наем на жилище от 09.08.2024г., но съдът е констатирал, че не са представени доказателства по договор за наем, от които да се види, че са извършвани плащания от наемателя или неговият пълномощник и към момента на кандидатстване апликантът не е имал осигурено жилище, тъй като договорът е бил прекратен. Това обстоятелство, както и фактът, че собственикът на имота е отдал за ползване имота на друго лице, води до извода, че договорът е бил сключен с цел осигуряване на фиктивен адрес за пребиваване. На следващо място съдът е констатирал, че заявлението за виза е подадено при условията на чл. 24, ал.1, т. 6 от ЗЧРБ и с оглед наведените в жалбата доводи, че административният орган е нарушил чл.8 от ЕКЗПЧ, като е ограничил личния му живот /и правото на труд/ Съдът е приел, че „Скуул оф трейдинг ин хигиен енд енвайрънмънт протекшън“ е със седалище и регистрация гр. Алжир, Република Алжир, като е регистрирано търговско представителство на ТД в БТПП. В съдебният акт изрично е подчертано, че решението на БТПП е с конституативно действие. Търговското представителство на чуждестранно лице е неюридическо лице без право на стопанска дейност, т.е. неоснователно се обосновава правото на личен живот, доколкото той не е част от управлението на търговското дружество, нито е заявил регистрация по чл. 11 от Конвенцията пред българските власти, поради което съдът е достигнал до извода, че не са налице ограничения от държавните власти в упражняването на правото на личен живот съгл. чл. 8, т. 2 от ЕКЗПЧ. Решението е правилно. При постановяването му не са допуснати нарушения, които да обосновават наличие на касационни отменителни основания. При напълно изяснена фактическа обстановка, обусловена от данните от приобщените по делото доказателства, административният съд е достигнал до обоснован и съответен на закона извод за законосъобразността на атакувания пред него отказ, който се споделя изцяло от настоящият съдебен състав и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към същите. Неоснователно е възражението на касатора, че административният орган не е приложил правилно материалния закон, тъй като органът не е уточнил, коя от двете възможни хипотези на чл. 10, ал.1, т. 23 от ЗЧРБ е налице. Процесният отказ съдържа всички реквизити съобразно стандартния образец по Приложение № 7 към НАРЕДБА за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим /НУРИВОВР/, който съдържа предвидените в чл. 10, ал.1 основания за отказ, като в допълнение следва да се посочи относимата точка от разпоредбата. В настоящия случай административният орган е направено отбелязване, че отказът е постановен на основание чл. 10, ал.1, т. 17 и т. 23 от ЗЧРБ, а в рубрика „допълнителни бележки“ е записано, че – няма осигурено жилище и е декларирал неверни данни. От докладна – записка №5386р-791 от 24.01.2025г. на младши инспектор в Сектор „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Пловдив, е видно, че е била извършена проверка на адрес гр. Пловдив, [улица], [адрес] с цел достоверността на посочените от чужденеца данни е проведен разговор с Й. А., домакин на съгласувателната процедура, същата е заявила, че чуждият гражданин няма да пребивава на адреса и в момента имота се обитава от друго лице. В докладната – записка е посочено, че чужеденцът е търговски представител във фирма „Скул оф трейдинг“ със седалище в гр. Пловдив, като на конкретния адрес не е установен никой. С оглед гореизложеното на първо място следва да се посочи, че в оспорения административен акт изрично е посочено, че отказът е постановен на чл.10, ал.1, т. 23 от ЗЧРБ, тъй като са декларирани неверни данни. От установеното по-горе е видно, че чужденецът обстоятелствата на който чужденецът е основал искането си не отговаря на действителното положение, в т.ч. че към момента на кандидатстване апликанта не е имал осигурено жилище. Жалбоподателят е целял формално да установи пред надлежните органи изискванията за издаване на виза "Д", представяйки подписан и нотариално заверен договор за наем, както и посочен адреса на жилището в заявлението до посолството на Р.България в гр. Алжир. Отделно от горепосочената докладна – записка е видно, че имотът се ползва от друго лице. От така установеното чуждия гражданин е заявила неверни данни, че има осигурено жилище, обуславящи постановяването на отказ от предоставянето на право за постоянно пребиваване. Данните по делото действително сочат на извод за привидност на представения договор за наем, който от фактическите установявания по делото, е съставен единствено за да получи виза за пребиваване тип D, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока. Несъстоятелно е твърдението на касатора, че с постановяване на административният акт, който е потвърден от административния съд се нарушават правото му на личен и семеен живот гарантирано от чл. 8 от ЕКПЧ. Разпоредбата на чл. 8, § 1 ЕКПЧ, на която се позовава касационният жалбоподател регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция. Според § 2 на чл. 8 ЕКПЧ намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. С посочената норма са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушаване на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. За всеки отделен случай следва да се прецени дали намесата е в съответствие с изискванията на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, а именно дали е предвидена в закона, преследва легитимна цел и е необходима в едно демократично общество. Според практиката на ЕСПЧ член 8 не може да се тълкува като гарантиращ правото на определен вид разрешение за пребиваване, като за всеки конкретен случай следва да се преценява необходимостта и пропорционалността на намесата в правото на личен и семеен живот. Във връзка с горното, следва да се разгледа въпросът дали намесата в семейния живот на заявителя съответства на належаща обществена нужда и по-специално дали е пропорционална на преследваната легитимна цел, за да се приеме, че е необходима в едно демократично общество. Причините, поради които жалбоподателят твърди нарушение на чл. 8, § 1 ЕКПЧ са, че постановения отказ засяга правото му на свободен избор на местоживеене и определяне на мястото на пребиваване. Издаденият отказ е съобразен с принципите на съразмерност предвидени в чл. 6, ал. 2 и ал. 5 АПК, съгласно които административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по - голяма степен от най - необходимото за целта, за която актът се издава и административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, който могат да причинят вреди явно несъизмерими с преследваната цел. Видно от данните по делото, няма връзка между Република България и семейния живот на чужденеца по начин, налагащ правото му на постоянно пребиваване в РБ. Изискването за достоверност на целта на влизането в България, както и декларирането на верни данни означава представяне на доказателства, които в своята съвкупност следва да обосноват извод за реалност, а не за симулативност на посочените такива в заявлението. По изложените съображения като е достигнал до извод за законосъобразност на атакувания отказ, административният съд е постановил правилен съдебен акт, който при липсата на установени пороци, съставляващи касационни отменителни основания, следва да бъде оставен в сила. При този изход на спора искането на процесуалния представител на касатора за присъждане на разноски е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, четвърто отделение