Определение № 831 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 457/2026 г.

Производство е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), действаща чрез процесуалния си представител Д. М., против определение № 5183 от 12.11.2025 година, постановено по гр. дело № 2053 по описа за 2025 година на ВКС, IV г. о., с което съдът е оставил без разглеждане молба вх. № 3260/25.03.2025 г. на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК за отмяна на влязло в сила определение № 111/29.02.2024 г. по гр. д. № 333/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, потвърдено от Апелативен съд - Пловдив и недопуснато до касация от Върховния касационен съд. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано. Излагат се съображения, че определението за разноски формира сила на пресъдено нещо, тъй като установява с обвързваща сила между страните, че съществува задължение за заплащането им, поради което и молбата за неговата отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК е допустима. Жалбоподателят се позовава на ППВС № 2/1977 г., че освен необжалваемите и ползващи се със сила на пресъдено нещо съдебни решение по граждански дела, на отмяна по реда на чл. 303 от ГПК подлежат и други актове на съда, които също се ползват със сила на пресъдено нещо, и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани. Моли се за отмяна на обжалваното определение. Ответната по частната жалба страна „К. Т. Б.” АД (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], представлявана от постоянните си синдици чрез адв. Д. К., изразява становище за нейната неоснователност по съображения, че определенията на съда по реда на чл. 248 ГПК не формират сила на пресъдено нещо по предмета на делото и не подлежат на отмяна по реда на чл. 303 ГПК. Моли за потвърждаване на обжалваното определение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното - частната жалба е подадена в срок срещу преграждащо определение, което подлежи на обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. За да остави без разглеждане молбата за отмяна на влязлото в сила определение № 111/29.02.2024 г. по гр. д. № 333/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, решаващият състав на ВКС е приел, че в практиката на Върховния касационен съд е изяснено, че определенията на съда по реда на чл. 248 ГПК не формират сила на пресъдено нещо /СПН/ по предмета на делото, а представляват произнасяне на съда по материалноправен въпрос по друго производство, различно от исковото, който въпрос е свързан с предмета на делото (ТР № 1/21.07.2010 г. по т.д.№ 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК). Съдът е отбелязал, че според ТР № 7 от 31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, на отмяна подлежат само съдебните решения, които разрешават правен спор със СПН или определенията за прекратяване на делото поради отказ от иска. Отделно от изложеното, според решаващия състав, за да е налице основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, молителят следва да се позовава на окончателно решение на Европейския съд по правата на човека, с което да е установено нарушение на КЗПЧОС или на протоколите към нея по конкретното дело, по което е постановен атакуваният от молителя влязъл в сила съдебен акт и то при условие, че новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението. Съдът е посочил, че в случая Комисията се позовава на решение на ЕСПЧ, по което не е страна и което не касае атакувания съдебен акт, а е постановено по жалба на трети за производство лица, поради което и не може да се приеме, че отговаря на изискването за излагане на конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК – респ. съгласно указанията в т. 10 на ТР № 7/2014 г., ОСГТК, такава молба за отмяна е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Настоящият съдебен състав на ВКС, III г. о. съобрази следното: С определение № 111/29.02.2024 г. по гр. д. № 333/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик е допълнено определение № 7/08.01.2024 г., с което е прекратено производството по гр. д. № 333/2021 г. по описа на ПзОС поради отказ от иска, като е осъдена КОНПИ да заплати на адвокат Г. Г. М. (САК) сумата от 5000 лв. (пет хиляди лева), представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на ответника безплатна правна помощ по делото, при условията на чл. 38, ал.2 във вр. с чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв и чл. 5, т. 1 от НМРАВ. Със същото определение Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество е осъдена на основание чл. 154, ал. 3 и чл. 157, ал. 2 вр. чл. 159 от ЗОНПИ във вр. с чл. 77 от ГПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд - Пазарджик сумата от 874 308,77 лв. (осемстотин седемдесет и четири хиляди триста и осем лева и седемдесет и седем стотинки) представляваща дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5 лв. (пет лева) - държавна такса, която се дължи за служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че задължението не бъде заплатено доброволно. Определението е било обжалвано от КОНПИ пред Пловдивския апелативен съд, който със свое определение № 192 от 20.05.2024 г. по в. ч. гр. д. № 241/2024 година е потвърдил същото. Въззивното определение не е допуснато на касационно обжалване по гр. д. № 2782/2024 г. на III г. о. на ВКС. На 25.03.2025 година Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество е депозирала молба вх. № 3260 за отмяна на посоченото определение в частта му, в която е осъдена да заплати държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт в размер на 874 308,77 лв. Позовала се е на основанието, визирано в разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, обосновавайки молбата си с мотивите на решение на ЕСПЧ от 21.05.2024 г. по делото „М. и други срещу България“ (жалба № 57002/11 и 4 други), в които е посочено, че държавните такси се явяват силно завишени и страната в производството пред националния съд е понесла прекомерна тежест, в нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията. По тези основни съображения, считайки държавната такса, присъдена по гр. дело № 333/2021 на ПзОС за прекомерна, молителят обосновава правния си интерес от отмяна на атакуваното определение по реда на чл. 303 ГПК. С обжалваното пред настоящия състав определение на ВКС молбата за отмяна е оставена без разглеждане като недопустима. Настоящата инстанция приема следното: В трайната практика на съдилищата се приема, че когато страна остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът, на основание чл. 77 ГПК, не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна, което във времево отношение може да стане, както по време на разрешаване на спора по делото, така и след приключване на делото в рамките на давностния срок. С оглед предмета на произнасяне, видът на съдебния акт, с който се постановява принудителното събиране на разноските, е определение, като характера на акта е и изрично посочен в цитираната разпоредба. Безпротиворечива е и практиката, че разноските по чл. 77 ГПК трябва да се присъдят със съдебното решение, ако към момента на постановяването му съдът констатира наличие на неизпълнение на задължението за внасянето им или законовата уредба предвижда присъждане на държавната такса в по-късен момент съобразно резултата от производството. В тази си част решението има характер на определение, подобно на хипотезата, когато съдът се произнасяне по искане на страните за разноски по чл. 78 ГПК с решението си, като приключващ делото акт в съответната инстанция по см. на чл. 81 ГПК, поради което решението може да бъде изменяно в тази част по реда на чл. 248 от постановилия го съд, респ. – определението за прекратяване на производството също може да бъде изменяно или допълвано по този ред по отношение на дължимата държавна такса. Изводите на състава на ВКС, ГК, ІV г. о. относно недопустимостта на подадената от КОНПИ молба за отмяна на влязлото в сила определение № 111/29.02.2024 г. по гр. д. № 333/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик се споделят от настоящия съдебен състав. Случаите, в които производството по отмяна е приложимо, са конкретизирани в т. 1 и т. 2 от ППВС № 2/29.09.1977 година, което е запазило действието си и след влизането в сила на настоящия ГПК. Съгласно тези задължителни указания на отмяна подлежат влезлите в сила решения на съдилищата и на особените юрисдикции, освен ако за последните не е предвиден друг ред за изменянето или отменянето им. Освен това, за да подлежат на отмяна, тези актове трябва да се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което разрешените с тях спорни въпроси да не могат да бъдат пререшавани. Не подлежат на отмяна съдебните актове, за които е предвиден друг ред за защита. Въз основа на тези правила в т. 6 от ТР № 7/31.07.2017 година, постановено по тълк. дело № 7/2014 година на ОСГТК на ВКС е прието, че не подлежат на отмяна по чл. 307 от ГПК определенията, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, с изключение на определението за прекратяване на делото поради отказ от иск. Останалите определения не попадат в предметния обхват на понятието „влезли в сила съдебни актове“, подлежащи на отмяна по реда на глава ХХIV от ГПК, за които след изчерпване на инстанционния процесуален ред за обжалването им, не съществува друг път за защита. Като извънредно процесуално средство за съдебен контрол на неправилни решения, ползващи се със сила на пресъдено нещо, отмяната не може да се приложи по отношение на други съдебни актове, за които след изчерпване на редовния процесуален ред не съществува друг път за защита, именно поради ограничения обхват на съдебните актове, подлежащи на извънинстанционен съдебен контрол. Отмяната по Глава 24 ГПК не е способ за отстраняване необжалваемостта на съдебните актове, а способ за преодоляване на силата на пресъдено нещо по предмета на решението. С определенията, постановени в производства по чл. 248 ГПК по искания за допълване и изменение на съдебни решения, респ. прекратителни определения, в частта за разноските, не се разрешава правен спор по същество, поради което тези определения не са сред актовете, подлежащи на контрол в извънинстанционното производство по отмяна по чл. 303 и сл. ГПК. Отговорността на страните за разноски е обусловена от изхода на правния спор, но не е част от спорния предмет на делото, поради което не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението (определението). Независимо дали съдът се е произнесъл по разноските със самото решение (което в частта за разноските има характер на определение) или с определение по чл. 248 ГПК, актът за разноските не се ползва със сила на пресъдено нещо и не попада в приложното поле на извънинстанционното производство за отмяна, уредено в Глава двадесет и четвърта на ГПК. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в определение № 4542/09.10.2025 г. по ч. гр. д. № 3686/2025 г., III г.о., определение № 1405 от 26.03.2024 г. по гр. дело № 958/2024 г. на ВКС, I г. о., определение № 3502 от 13.11.2023 г. по гр. дело № 4690/2023 г. на ВКС, IV г. о., определение № 425 от 4.12.2019 г. по гр. дело № 4343/2019 г. на ВКС, IV г. о., определение № 677 от 10.12.2018 г. по т. дело № 2810/2018 г. на ВКС, II т. о., определение № 35 от 11.02.2013 г. по т. дело № 28/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 136 от 27.06.2013 г. по т. дело № 1809/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 16 от 20.01.2014 г. по т. дело № 3257/2013 г. на ВКС, І т. о., и други. Изводът в обжалваното определение за недопустимост на подадената от КОНПИ по реда на чл. 303 от ГПК молба е съобразен с процесуалния закон и се явява правилен, а подадената срещу определението жалба е неоснователна. С оглед изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,