Определение № 452 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 193/2015 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 568/13.10.2014 на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 790/2014, с което е потвърдено решение № 152/22.04.2014 на Смоленския окръжен съд по гр.д. №13/2014, с което е уважен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД. Недоволни от решението са касаторите В. Й. Б. и В. В. Б., представлявани от адв. М. Г. от САК, които го обжалват в срок, като считат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за съотношението между притежаването и отглеждането на домашни животни и за доказателственото значение на факта на отглеждането за принадлежността на правото на собственост, който (въпрос) е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците по жалбата Ж. К. Х. и К. А. Х. не са изразили становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение по предявения павлов иск, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като кредитори на първия ответник по делото по силата на издаден изпълнителен лист на основание влязла в сила присъда за причиняване на смърт по непредпазливост, с която е осъден да им заплати по 25.000 лева обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия им син. В хода на образуваното изпълнително производство първият ответник се е разпоредил със значителна част от своето имущество – 216 животни, като ги е прехвърлил на сина си (втория ответник), с което е намалил своето имущество и е увредил интересите на кредиторите. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че фактът на отглеждането на домашни животни (движими вещи) има значение за доказването на правото на собственост и на прехвърлителна сделка с тях, тъй като се предполага, че който държи движима вещ я владее, а владелецът владее за себе си, поради което е собственик, освен ако от обстоятелствата е видно, че това не е така (напр. пастирът очевидно не е собственик на стадото, обущарят не е собственик на оставените за поправка и поправените обувки в работилницата му и др.под.). Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение