Определение № 734 от 25.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 432/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Д. П. срещу определение №714 от 19.12.2023 г. по в.ч.гр.д.№538/2023 г. на АС Велико Търново. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане №236 от 29.08.2023 г. по гр.д.№273/2022 г. на ОС Ловеч, с което е върната подадената от В. Д. П. въззивна жалба с вх.№4261/24.07.2023 г. срещу първоинстанционното решение по делото на основание чл.262 ал.2 т.2 от ГПК - поради неотстраняване в срок на допуснати нередовности. В жалбата са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като се сочи, че не се оспорва определения от съда размер на държавна такса по въззивната жалба, но се оспорва основанието за внасянето й. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 о ГПК се поддържа, че неправилно е приложена нормативната уредба като основание за внасяне на държавната такса за разглеждане на делото от по-горната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че с разпореждане №210 от 24.07.2023 г. първоинстанционният съд е констатирал, че към въззивната жалба не е приложен документ за заплатена държавна такса и е дал указания на подателя й да представи такъв, удостоверяващ внасянето на държавна такса в размер на 1 174.06 лв., както и платежен документ за внесена по сметка на Окръжен съд Ловеч такса в размер на 0.20 лв., дължима на основание чл.102з, ал.3 от ГПК, вр. чл.23 т.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Счел е, че посоченото разпореждане е било надлежно връчено на страната, чрез нейния пълномощник, на 15.08.2023 г., но в указания срок по делото не са представени платежни документи за внасяне на таксите. При тези данни е намерил, че изводът на първостепенния съд за неотстраняване на нередовностите на въззивната жалба в срок, поради което същата подлежи на връщане, е законосъобразен и обоснован. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.18, ал.1 от Тарифата за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК, за обжалване пред въззивна инстанция се събира такса в размер на 50 на сто от таксата, дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес и доколкото жалбоподателят обжалва решението на първата инстанция изцяло – досежно уважените предявени срещу него искове и по отношение на отхвърления предявен от него насрещен иск, и тяхната цена, то указанията на окръжния съд са законосъобразни. Позовал се е на обстоятелството, че ответникът е подал въззивната жалба по електронен път – чрез ССЕВ, поради което указанията на първоинстанционния съд са законосъобразни и по отношение размера на дължимата такса за възпроизвеждане на същата в необходимия брой преписи на хартиен носител, предвид разпоредбата на чл.102з ал.3 от ГПК и чл.23 т.3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Изразил е становище, че въпреки дадените ясни и конкретни указания, жалбоподателят не е представил документ за дължимата държавна такса за обжалване пред въззивната инстанция, както и за възпроизвеждане на електронното му изявление, като неизпълнението им съставлява основание за връщане на жалбата, щом веднъж вече съдът е дал указания и те са останали неизпълнени в указания срок. В случая не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд. Изложените от касатора доводи относно основанието, с оглед което се определя размера и дължимостта на държавна такса по въззивна жалба, с които доводи не само не се оспорва, а и се признава дължимостта на държавна такса и размера й, посочен от първата инстанция /без да се сочат и причини за неизпълнение на указанията за внасяне на таксата/, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право. Ето защо и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя в частната касационна жалба и в изложението, настоящият състав намира, че обжалваното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение