Определение № 9230 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8676/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от К. Г. Г., чрез адв. Димитров като процесуален представител, срещу определение № 2310 от 22.05.2026 г., постановено по адм. дело № 1188/2025 г. по описа на Административен съд – Стара Загора. Излагат се доводи за неправилност на определението поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Частният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендира присъждане на направените разноски по делото. Ответникът – главният архитект на община Стара Загора не изразява становище по частната жалба. Ответниците – С. З. Д. и М. И. Д., чрез пълномощника си адв. Антонова, в писмен отговор изразяват становище за неоснователност на частната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за настоящото производство. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Първоинстанционното производство е образувано по жалба на К. Г. Г., с която се иска прогласяването за нищожни на разрешение за строеж № РС-И1005/23.11.2007 г. на главния архитект на община Стара Загора, с което се разрешава строителството на „Бистро (преустройство на кафе-аперитив и избени помещения със застроена и разгърната застроена площ от 76.38 кв.м., строеж четвърта категория от основното застрояване) в поземлен имот № 4555, урегулиран поземлен имот Жил.строителство, коо и п.п.г., от кв. 329 по плана на гр. Стара Загора, с административен адрес [жк], [адрес]“, и на удостоверение за въвеждане в експлоатация № Уве-И 210/30.07.2008 г. на главния архитект на община Стара Загора, отнасящо се до същия строеж. С обжалваното определение оспорването е оставено без разглеждане като недопустимо на основание чл. 159, т. 4 АПК и производството по делото е прекратено. За да постанови този резултат, съдът приема, че жалбоподателят няма правен интерес от оспорването. Посочва, че жалбоподателят е собственик на жилище в етажната собственост, в която се намира и преустроеният в бистро обект, но няма вещни права върху строежа. Обосновава извод, че преценката на активната процесуална легитимация на Гинов е извършена съгласно действащата към момента на подаване на жалбата редакция на разпоредбите на чл. 149 ал. 2 т. 4 във вр. с чл. 185, ал. 2, във вр. с ал. 1 т. 7, във вр. с чл. 38 ал. 5 ЗУТ, според които собствениците в етажната собственост имат качеството на заинтересовани лица при оспорване на разрешение за строеж за преустройство на нежилищен обект в сградата, когато се допуска наднормено шумово или друго замърсяване, и/ или същото е в отклонение от условията на чл. 185 ал. 1 т. 2 до т. 4 ЗУТ. Приема, че в случая не са изпълнени цитираните предпоставките, а е налице хипотезата на чл. 185 ал. 2 вр. с чл. 185 ал. 1 т. 5 ЗУТ с оглед установеното от назначената по делото съдебно-техническа експертиза, че извършеното в случая преустройство включва прокарване на нова инсталация за вентилация през обща част – въздуховод, която засяга помещения на отделни собственици, а именно баните на апартаментите над бистрото. Излага съображения, че с промените на чл. 38 ал. 5 ЗУТ с ДВ бр.101/2015 г. законодателят изрично изключва тази хипотеза като обстоятелство, пораждащо правото на жалба, поради което според действащата към датата на оспорването редакция на чл. 149 ал. 2 т. 4 ЗУТ (ДВ бр.61/2001г.) преустройството на заварен нежилищен обект при условията на чл. 185 ал. 2 вр. с чл. 185 ал. 1 т. 5 ЗУТ не обуславя правен интерес за жалбоподателя да оспори разрешението за строеж. Обосновава извод, че удостоверението за въвеждане в експлоатация на спорното преустройство не подлежи на обжалване от собствениците в етажната собственост, тъй като то не засяга техни права на ползване на обектите им, а право на жалба има само възложителят на строежа и то по отношение на отказа за издаването на такъв документ. Определението е правилно, но по различни от изложените в него съображения. От данните по делото се установява, че оспореното разрешение за строеж № РС-И1005/23.11.2007 г. на главния архитект на община Стара Загора, се отнася до бистро - преустройство на кафе-аперитив и избени помещения с посочени площ и местонахождение, който строеж е реализиран и въведен в експлоатация с удостоверение за въвеждане в експлоатация № Уве-И 210/30.07.2008г. на главния архитект на община Стара Загора. Във връзка с искането за прогласяване нищожността на цитираното разрешение за строеж, следва да се има предвид последната актуална практика на Върховния административен съд (определение № 6569 от 29.05.2024 г по адм. дело 4393/2024 г., решение 11745 от 29.11.2023 г. по адм. дело 10028/2023 г. и др.), според която от момента на въвеждането на строежа в експлоатация разрешението за строеж губи правното си значение и престава да съществува като индивидуален административен акт. След тази дата разрешението за строеж има само удостоверителен характер, установяващ законността на строителството. Този извод следва по аргумент от чл. 156, ал. 8 (съобразно действащата редакция на нормата, а към датата на издаване на разрешението за строеж - чл. 156, ал. 1, изр. последно ЗУТ – ДВ, бр. 65/2003 г.), според който след влизане в сила на разрешението за строеж то представлява стабилен административен акт, който не подлежи на отмяна. Това налага изводът, че подадената впоследствие жалба, в това число и съдържаща доводи за нищожност на разрешението за строеж, както е в случая, се явява недопустима поради липсата на индивидуален административен акт, годен да бъде оспорен. При наличието на основание по чл. 159, т. 1 АПК за недопустимост на оспорването, не е необходимо изследването на останалите хипотези, предвидени в същата норма, включително относно наличието на правен интерес (чл. 159, т. 4 АПК). Дори за жалбоподателя да е налице такъв да оспори разрешението за строеж, жалбата отново би била недопустима поради липсата на акт, подлежащ на съдебен контрол. Наведените в частната жалба доводи относно отсъствието на одобрена част „вентилация“ към инвестиционните проекти за строежа касаят съществото на спора и не следва да бъдат обсъждани с оглед недопустимостта на жалбата. Настоящият състав споделя извода относно липсата на правен интерес на частния жалбоподател да иска прогласяване нищожността на удостоверението за въвеждане в експлоатация. Съгласно разпоредбите на чл. 177, ал. 1 ЗУТ и чл. 3, ал. 1 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти производството по издаване на разрешение за ползване, съответно на удостоверение за въвеждане в експлоатация, започва по заявление на възложителя до компетентния административен орган, като това са и единствените страни в административното производство. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че разрешението за ползване, респ. удостоверението за въвеждане в експлоатация може да се оспори само от лицата с право да инициират производството по неговото издаване. Жалбоподателят не е от кръга на така посочените лица, тъй като няма качеството на възложител по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ по отношение на процесното преустройство и не е инициатор на административното производство, следователно няма правен интерес да оспори удостоверението за въвеждане в експлоатация и да иска обявяването му за нищожно. Предвид изложеното крайният извод на съда за недопустимост на подадената жалба е законосъобразен. Определението е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и с оглед своевременно заявеното искане от ответниците С. З. Д. и М. И. Д. за присъждане на разноски за настоящото производство, жалбоподателят следва да бъде осъден да им заплати такива в размер на 300 евро, представляващи адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,