Решение № 4570 от 27.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11283/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс(АПК). Образувано е по касационна жалба на Директора на ТП НОИ- гр.Пловдив против Решение № 8617 от 10.10.2025г., постановено по адм.д. №384/2025г. по описа на Административен съд(АС) – Пловдив, с което по жалба на С. Ю. Х., [ЕГН], е отменено Решение № 2153-15-19 от 04.02.2025г., издадено от Директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е потвърдено разпореждане [номер]/02.10.2024г. на Ръководителя на пенсионно осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив, с което на осн. чл.96, ал.1, т.5 от КСО личната пенсия на Х. за инвалидност поради общо заболяване е прекратена. В съдебно заседание касаторът не се представлява. С писмено становище поддържа касационната жалба като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции и разноски за държавна такса. Прави искане, в случай на присъждане на разноски за противната страна, уговореното адвокатско възнаграждение да бъде намалено до нормативно установения минимум с оглед правната и фактическа сложност на делото. Ответникът по касационната жалба – С. Ю. Х., не се явява в съдебно заседание и не се представлява. С писмен отговор, чрез адв. Славчев, твърди неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 във вр. ал.2 от Закон за адвокатурата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимостта и неоснователността на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която обжалваното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. С обжалваното решение, съдът е отменил Решение № 2153-15-19/04.02.2025 г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер]/02.10.2024 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ гр. Пловдив, с което на основание чл. 96, ал. 1, т. 5 от КСО личната пенсия на С. Ю. Х. за инвалидност поради общо заболяване е прекратена. Личната пенсия на Х. е била изменена въз основа на ЕР №1190/041/11.03.2021г. за 50 на сто трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане и срок на инвалидност до 01.03.2024г. За да постанови този резултат съдът, след като е извършил проверка на оспорения административен акт на основанията по чл.146 АПК и е обсъдил релевантната по делото фактическа обстановка, се е произнесъл по спорния по делото въпрос налице ли са законоустановените предпоставки за прекратяване на пенсията за ИОЗ на С. Х. в конкретната хипотеза. Според съда, фактическите констатации на ораните на НОИ не обосновават наличието на посоченото правно основание основание - чл. 96, ал. 1, т. 5 от КСО. Изложени са мотиви, че нито Регионалната здравна инспекция(РЗИ) е изпълнила своето задължение по чл. 101б. ал. 1 от Закона за здравето, нито РКМЕ - своето задължение по чл. 56, ал. 2 от ПУОРОМЕРКМЕ в приложимата редакция, а именно писмено да уведомят оспорващия за необходимостта от редовно преосвидетелстване по повод получаване на пенсия, за да може същият да подаде в срок необходимите документи за редовното преосвидетелстване, така че лицето да няма прекъсване при получаването на пенсията си. Съдът е приел, че уведомяването от РКМЕ по реда на чл. 101б, ал. 1 от Закона за здравето (ЗЗ) е нередовно, като не е изследвано от Директора на ТП на НОИ Пловдив редовното връчване на писмо изх. № 613/20.10.2023 г. от РКМЕ към РЗИ Пловдив по повод изтичане срока на последното ЕР. Също така, по делото не се твърди и не се установява от страна на ТЕЛК да са предприети каквито и да било действия за „служебно повикване“ на лицето да се яви за преосвидетелстване. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. ВАС изцяло споделя приетата за установена от решаващия състав фактическа обстановка по случая и изведените правни изводи, въз основа на цялостен и задълбочен анализ на фактите и доказателствата. Както бе посочено по-горе личната пенсия за инвалидност поради общо заболяване на С. Х. е прекратена считано от 02.03.2024 год., поради неявяване на лицето за преосвидетелстване, в случаите когато е служебно повикано. При така установеното, правилно административният съд е приел, че не са налице предпоставките за прекратяване на пенсията на лицето на посоченото от органа правно основание. Лицето не се е явило за преосвидетелстване не по негова вина, а защото не е било служебно повикано. Правилна е преценката на административния съд, че в случая не е спазена нормата на чл.101б от Закона за здравето, която вменява в задължение на Регионалната здравна инспекция да уведомява служебно лицата за необходимостта от редовно преосвидетелстване не по-късно от 4 месеца преди изтичане на определения в експертното решение срок на трайно намалена работоспособност/вид и степен на увреждане. По делото не са представени доказателства за надлежно уведомяване в този смисъл. Нормата на чл.18а от АПК предвижда реда за връчване на съобщения в административното производство. В случая този ред не е спазен. Не се доказва Х. да е бил уведомен, т.е. да е бил надлежно осведомен за необходимостта от редовно преосвидетелстване съгл. чл.101б, ал.1 ЗЗ. Не е съобразена и разпоредбата на чл.56, ал.2 от ПУОРОМЕРКМЕ, която в приложимата й редакция, в сила от 01.01.2020 год. предвижда задължение за РКМЕ, а според сега действащата такава - за РЗИ, да уведоми служебно лицата по ал. 1 от същата разпоредба, каквото лице се явява и С. Х. за необходимостта от редовно преосвидетелстване по повод получаване на пенсия. По делото не се установява подобно уведомяване да е извършено. Като не са изследвали наличието на надлежно уведомяване по реда на чл.101б, ал.1 от ЗЗ, респективно чл.56, ал.2 от ПУОРОМЕРКМЕ пенсионният орган и Директорът на ТП на НОИ Пловдив са постановили актовете си без да изяснят всички обстоятелства от значение за конкретния случай, в нарушение на изискването по чл.35 от АПК. Последното от своя страна е довело до извеждане на неправилен извод, че лицето не е се явило за преосвидетелстване след като е било служебно повикано. В случая, административното производство е започнало по служебен почин, затова отмяната на издадения административен акт не възстановява автоматично висящността на административното производство, което да е необходимо да приключи с нов административен акт. С отмяната от съда на оспорения административен акт е получена търсената защита, като административният орган може, но не е длъжен да се произнесе отново по случая, а само по негова преценка, поради което е неприложима разпоредбата на чл.173, ал.2 АПК, както правилно е приел първоинстанционния съд. По тези съображения и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция препраща, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, претенцията за присъждане на разноски от страна на касатора е неоснователна. Основателна е претенцията на адвокат А. Славчев за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1 ,т.2 от ЗА за оказана безплатна адвокатска помощ в касационното производство. За оказване на такава помощ на някое от основанията по чл.38 ал.1 ЗА, от страната не се дължи доказване за наличие на конкретното основание. Поради това касаторът следва да бъде осъден да заплати на адвокат А. Славчев от АК –Пловдив възнаграждение съгласно чл.8, ал.2, т.2 във вр. с чл.9, ал.3 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа в размер на 192 евро (375лв). Воден от горното, Върховният административен съд, състав на шесто отделение