Определение № 4479 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3152/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба от П. Ж. П., чрез адвокат С. С., срещу определение №3209/24.06.2024г. постановено по г.д.№142/2024г. на Върховен касационен съд, ІV г.о в частта, с която е оставена без разглеждане и върната насрещна касационна жалба вх.№9964/13.12.2023г. на П. Ж. П., чрез адвокат С. С., срещу решение №168/20.10.2023г. по г.д.№408/2023г. на Апелативен съд – Пловдив. Жалбоподателят твърди, че определението е незаконосъобразно. Излага, че институтът на насрещната касационна жалба дава възможност на страната (ответник по жалбата) да включи в предмета на обжалване тази част от решението, която е неблагоприятна за нея, като осигурява в пълнота приложение на принципите на диспозитивност и равенство на страните в процеса. Навежда довод, че приемането на жалбата за недопустима ограничава правото на достъп до съд на ищеца, като го лишава от законно предоставената му възможност да отговори на жалбата на ответника с насрещна касационна жалба в рамките на претендирания с исковата молба и неприсъден размер на обезщетението. По същество претендира отмяна на определението на ВКС в обжалваната му част. Насрещната страна Прокуратура на Република България не е депозирала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане и върната подадената от П. Ж. П., чрез адвокат С. С., насрещна касационна жалба срещу решение №168/20.10.2023г. по г.д.№408/2023г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора иск по чл.2б от ЗОДОВ за сумата над присъдените 15 000лв. до пълния предявен размер от 30 000лв. За да постанови този резултат, съставът на ВКС приел, че производството е образувано по подадени касационна и насрещна касационна жалба срещу въззивното решение №168/20.10.2023г. постановено от Апелатинев съд – Пловдив по в.г.д.№23/2023г., както следва: 1/ касационна жалба от Прокуратурата на Република България срещу решението в частта, с която касаторът е осъден да заплати на П. Ж. П. сумата от 12 000лв. (или общо 15 000лв.) – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на ДП №209/2014г. по описа на Шесто РПУ на МВР – Пловдив, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.11.2021г. до окончателното плащане; и 2/ насрещна касационна жалба от П. Ж. П., чрез адвокат С. С., срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск по чл.2б от ЗОДОВ за сумата над присъдените 15 000лв. до претендираните 30 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на ДП №209/2014г. по описа на Шесто РПУ на МВР – Пловдив, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.11.2021г. до окончателното плащане. Посочил, че с насрещната касационна жалба по смисъла на чл. 287, ал.2 и ал.3 ГПК е насрещна само доколкото касае обжалваната част на въззивното решение с основната касационна жалба. С нея не може да се обжалва частта от въззивното решение, която не е необжалвана с основаната касационна жалба, тъй като същата има за цел да осигури на ответника по касация път на защита срещу онези мотиви на въззивното решение, с които страната не е съгласна, не са изчерпани всички нейни възражения и тези за неоснователност на иска, но е нямала правния интерес на самостоятелна касационна жалба, с оглед на постановения в нейна полза правен изход на делото. Изложил, че привилегията насрещната касационна жалба да се подаде в срока за отговор по основната касационна жалба е израз на разбирането на законодателя, че предмет на касационното производство може да бъде само онази част от правния спор, която е във състояние на висящност, обусловена от проявения суспензивен ефект на подадената в срок касационна жалба. Въз основа на изложеното и доколкото с подадената от П. П. насрещна касационна жалба е обжалвано въззивното решение в частта, която не е в предметния обхват на касационната жалба на Прокуратурата, съдът направил извод, че същата има характер на самостоятелна касационна жалба срещу въззивното решение в негова част, различна от тази предмет на вече подадената касационна жалба. Приел, че за надлежното упражняване на това право, следва да са налице посочените в закона предпоставки, между които и спазване на срока за обжалване. С оглед на това и доколкото касаторът П. П. е узнал за въззивното решение на 26.10.2023 г., а наименованата като „насрещна“ касационна жалба е подадена на 13.12.2023 г., направил извод, че същата е извън определения в чл.283 от ГПК срок, поради което и на основание чл.286 ал.1 т.1 ГПК оставил без разглеждане и върнал същата. Определението е неправилно. Съгласно установената практика на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.263, ал.2 и ал.3 от ГПК, идентични с тези на чл.287, ал.2 и ал.3 от ГПК (ч.г.д.№422/2020г. на І г.о.; ч.г.д.№739/2014г. на І т.о.; ч.г.д.№2460/2021г. на ІV г.о.; ч.г.д.№2906/2016г., І г.о. и др.), предметът на насрещната въззивна жалба не е ограничен от законодателя в прилагането му спрямо онази част от предмета на спора, разгледан от първоинстанционния съд, въведена и като предмет на въззивното производство, чрез жалбата на насрещната страна. Разяснено е, че институтът на насрещната жалба стимулира и двете страни да не обжалват, когато решението е частично изгодно за всяка от тях, като предоставя гаранция на страната, която не е обжалвала решението, макар и непълно удовлетворена от него, че при оспорването му от противната страна, ще има възможността да го обжалва. Подаването на насрещна касационна жалба може да се извърши само при неупражнено право на касационна жалба, в срок. То е корективно право на страната, да сезира съда, с насрещна касационна жалба срещу решението в частите, които я засягат. Прието е още, че законодателят не е въвел изискване за идентичност в предмета на първоначалната и насрещната жалби и липсва законово основание такова да бъде извеждано от друго процесуално правило. Съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК разглеждането на насрещната касационна жалба е обусловено от разглеждането на първоначалната, но подобна връзка между предмета на двете жалби не е налице. Стеснителното тълкуване би нарушило принципите уредени в чл. 6, чл.8 и чл.9 от ГПК. Недопустима ще бъде тази насрещна касационна жалба, която има за предмет въззивното решение в негова част, която излиза извън възможността за разширяване на процесуалната защита в рамките на редовно подадената касационна жалба (напр: има за насрещна страна лица, които не обжалват решението или спрямо които заинтересованата страна не е подала самостоятелна жалба и по отношение на тези материални права решението е влязло в сила и за двете страни). В конкретния случай, ищецът П. П., удовлетворен от размера на присъденото му от въззивния съд обезщетение, не го е обжалвал в отхвърлителната му част, защото е разполагал с възможността по чл. 287, ал. 2 ГПК. След подадена касационна жалба от Прокуратурата на Република България, той е упражнил своето право на насрещна жалба в срока за отговор, като е поставил пред касационната инстанция спора за правото да получи исковата сума в пълен размер. При липса на въведено от законодателя изискване за идентичност в предмета на първоначалната и насрещната жалби и липса на законово основание за извеждането му от друго процесуално правило, обжалваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено, а делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по насрещната касационна жалба. Сторените в настоящото производство съдебноделоводни разноски следва да се присъдят от съда при постановяване на решението, с оглед крайния изход по спора, съответно при окончателното приключване на делото. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение