Решение № 4008 от 09.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11592/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. К., роден на [дата]., гражданин на Република Турция, чрез адвокат Н. Грошкова, срещу решение № 29781/12.09.2025 г., постановено по адм. д. № 3537/2024 г., по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № 513з-2962/18.03.2024 г. на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която е отказано продължаване на срока на пребиваване на чужденец в Република България. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебното решение. Твърди се, че по делото не е налице нито един отрицателен мотив, който да е в подкрепа на постановения отказ. Позовава се на обстоятелствата, че лицето живее от дълго време е Република България, има адресна регистрация, упражнява дейност като управител на търговско дружество, не е осъждано. Представя удостоверение за сключен граждански брак с българска гражданска и удостоверение за раждане на дете. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение. Ответникът - началникът на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи, чрез упълномощен юрк. Иванов, оспорва жалбата и изразява искане решението на съда да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на Е. К., гражданин на Република Турция, срещу заповед № 513з-2962/18.03.2024 г. на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 22, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) му е отказано продължаване на срока на пребиваване в Република България. С обжалваното решение № 29781 от 12.09.2025 г., постановено по адм. д. № 3537/2024 г., от Административен съд София-град е отхвърлена жалбата на Е. К. срещу горепосочения отказ на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорваният акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с приложимия материален закон. Съдът е развил съображения, че в случая отрицателното становище от Държавна агенция „Национална сигурност“, основано на данни, визирани в чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ - с действията си чужденецът може да постави в опасност сигурността на българската държава, има задължителен характер за началника на отдел „Миграция“ при СДВР. Постановеното решение е правилно. Според разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ пребиваването на чужденците в Република България се осъществява въз основа на разрешение на службите за административен контрол на чужденците, което съгласно чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ се издава след писмено становище от Държавна агенция „Национална сигурност“, което има задължителен характер за дирекция „Миграция“ и за отдел/сектор/група „Миграция“ при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи. В случая по делото не е спорно, че е изразено отрицателно становище от ДАНС с вх. № 02-134/23.02.2024 г. по описа на отдел „Миграция“ към СДВР. Отрицателното становище на ДАНС е обвързващо за водещия производството орган. Същото, в хипотезата на чл. 22, ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ представлява и мотиви на акта, с който се отказва предоставяне на съответното право. Това становище не подлежи на отделен контрол и е част от съгласувателната процедура по чл. 22, ал. 4 ЗЧРБ и чл. 57, ал. 1 ППЗЧРБ, имащо задължителен характер за дирекция „Миграция“ и за отдел/сектор/група „Миграция“ при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи. Законосъобразността му се преценява при оспорването на крайния акт, тъй като се засяга правната сфера на лицето. В този смисъл е и т. 2 от решение от 22 септември 2022 г. на СЕС по дело С-159/21 - не се допуска национална правна уредба, съгласно която когато органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност, са констатирали с немотивирано становище, че дадено лице представлява заплаха за тази сигурност, то решаващият орган да е длъжен системно да отказва да предостави субсидиарна закрила на това лице или да отнема предоставената по-рано международна закрила на същото лице, като се основава на споменатото становище. В случая в становището на ДАНС са изложени подробно и конкретно обстоятелствата, въз основа на които е формулиран извод, че с действията си лицето би могло да представлява опасност за сигурността и интересите на българската държава. Тези обстоятелства не са опровергани от жалбоподателя, който само твърди, че изложеното не е вярно. Изброените факти в становището, дадени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, са относими към крайният извод в становището, което го прави обосновано към хипотеза по чл.10, ал.1, т.1 от ЗЧРБ, която е налице и в случай само на предполагаема възможност действията на лицето да засегнат интересите на българската държава. Съдът проверява правомощието за и обосноваността на преценката на ДАНС с посочени данни, а дали тази преценка за целесъобразност е правилна е извън съдебния контрол по същество (аргумент от чл.169 от АПК). Неоснователно е оплакването за нарушение на чл. 8, § 1 от ЕКПЧ. Правото на зачитане на личния и семейния живот не е абсолютно, доколкото чл. 8, § 2 от ЕКПЧ предвижда възможност за намеса на държавата в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществена сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Чужденецът не доказва, че са налице пречки за осъществяване на семеен живот извън България. Следва да се посочи, че е спазен принципа за пропорционалност по чл. 27, § 2 от Директивата 2004/38/ЕО - мерките трябва да се основават изключително на личното поведение на лицето, което да представлява истинска, реална и достатъчно сериозна заплаха за някои от основаните интереси на обществото. С оглед установените релевантни за спора факти и след като административният орган е установил наличието на обстоятелства, които са обосновали посочените в административния акт правни основания, първоинстанционният съд обосновано е счел, че оспореният административен акт е законосъобразен на всички основания по чл. 146 АПК и при липса на релевираните касационни основания, оспореното решение следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на ответната страна се дължат разноски за касационната инстанция в размер на 102 евро, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,