Определение № 1071 от 04.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2022/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М. К. К. срещу определение № 410 от 03.07.2024 г. по гр. д. 43/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Търново, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 97 от 19.04.2024 г. по гр. д. 43/2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Търново в частта за присъденото на адвокат Р. М. на основание чл. 32, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение чрез увеличаване на същото от 1 000 лв. на 13 740 лв. Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен, тъй като е постановен в противоречие на закона и е необоснован. Изтъква, че цитираната от въззивния съд практика на СЕС не предвижда задължително намаляване на адвокатското възнаграждение, а само правна възможност Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения да не бъде приложена. Счита, че въззивният съд не е извършил преценка на положения от адвоката труд, както и съпътстващите изготвянето на писмен отговор на въззивната жалба дейности по проучване на делото, обсъждане на всички събрани доказателства и т.н. Позовава се на практика на състави на ВКС и поддържа, че по конкретното дело не са били налице предпоставките по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатското възнаграждение. Добавя, че ответникът е инициирал производството пред въззивния съд и следва да понесе разноските за него, включително дължимото при условията на чл. 38 ЗА възнаграждение за адвоката на насрещната страна. По тези доводи моли определението да бъде отменено, а молбата по чл. 248 ГПК уважена, като се присъди възнаграждение по чл. 38 ЗА в пълния претендиран размер от 13 740 лв. Ответникът по жалбата, „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, оспорва частната жалба като неоснователна. Излага, че обжалваният съдебен акт е правилен. Позовава се на практиката на СЕС по дело С – 438/2022 г., съобразно която съдът не е обвързан от установените минимални размери в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, приема, че е сезиран с допустима жалба от материално легитимирана страна, която предвид разясненията, дадени с т. 24 на ТР № 6 от 06.11.2013г. по т.д. 6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС, ще бъде разгледана по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение сезиралата го молба от ищеца К. за изменение на решение от 19.04.2024 г. по гр. д. 43/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – В. Търново в частта за присъденото на адвокат Р. М. на основание чл. 32, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение чрез увеличаване на същото от 1 000 лв. на 13 740 лв. като неоснователна. Посочил е, че по делото липсва договор за правна защита и съдействие, сключен от законния представител на малолетния ищец, в който да е договорено предоставяне на безплатна защита на основание чл. 38, ал.1 ЗА, който пропуск не е бил установен от въззивния съд при произнасянето му в частта за разноските, а се е подвел, че приложеният към списъка на разноските договор за правна защита и съдействие, сключен между адв. М. и С. К. А. касае процесуално представителство и защита на ищеца, при което неправилно е присъдил на адв. М. адвокатско възнаграждение. Счел е, че липсата на жалба от насрещната страна не позволява отмяната на решението в частта за разноските, а правното положение на обжалвалата страна не може да бъде влошавано, поради което и само на това основание е приел, че искането за изменение на решението в частта за разноските относно присъденото на адвокат М. адвокатско възнаграждение следва да бъде оставено без уважение. Изложил е допълнителни мотиви по наведените с молбата по чл. 248 ГПК принципни възражения срещу подхода на съда при определяне на адвокатското възнаграждение, като се е позовал на задължителното за съдилищата решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и приел, че не е обвързан от установените размери в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изтъкнал е, че установените в Наредбата размери са базирани единствено на защитавания материален интерес, който несъмнено следва да бъде съобразен, но той не е индикатор за правната сложност на делото, особено в случаи като процесния, когато този материален интерес се дължи на субективна преценка на страната за размера на дължимото й обезщетение, определянето на което е правомощие на съда. Подчертал е, че след като възнаграждение се дължи за всяка инстанция, съдът следва да съобрази положения труд пред съответната инстанция, а не за защита на интересите на страната като цяло. Посочил е, че пред въззивния съд не са искани и събирани нови доказателства, а отговорът на жалбата, който е депозиран от адв. М., е становище по направените от застрахователя възражения срещу иска и по съществото на спора, каквото не е дадено в първоинстанционното производство, защото адвокатът не е присъствал на последното съдебно заседание, нито е представил писмени бележки, каквато възможност съдът е предоставил. Частната жалба е частично основателна. Предвид нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно на уважената част на иска. С нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА е уредено правото на адвоката, осъществил безплатна правна помощ в хипотезите чл. 38, ал. 1 ЗА, на възнаграждение в случаите, когато насрещната страна е задължена за разноските по делото. В нормативния акт е предвидено, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Правилни са изводите на въззивния съд, че предвид липсата на подадена молба от насрещната страна за изменение на решението в частта за разноските не може да влоши положението на молителя, но неправилно е приел, че може да пререшава вече приетите с решението предпоставки за присъждане на разноски при сезирала го молба с искане да присъди възнаграждение на адвоката в по-висок размер. При липсата на оспорване с молба по чл. 248 ГПК на фактическия и правен извод, че ищецът е представляван от адвокат безплатно при условията на чл. 38, ал. 1 ЗА, за което и има данни по делото и изявления от ищеца и адвоката му, то е недопустимо в производството по молба по чл. 248 ГПК от ищеца с искане за присъждане на по-висок размер на вече присъденото възнаграждение, съдът да приеме, че липсват предпоставки за присъждане на възнаграждение. Единственият въпрос, който съдът дължи да обсъди при сезирала го молба по чл. 248 ГПК, с която се иска присъждане на по-голямо възнаграждение от вече определеното от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, е дали са налице предпоставките за присъждане на този претендиран по-висок размер. Правилен е изложеният от въззивния съд извод, че съдът не е обвързан от установените в Наредба 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет минимуми при зачитане на задължителното за съдилищата решение на СЕС по дело 438/2022 г., а водещи при определяне на възнаграждението на адвоката в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА са извършените от адвоката действия по предоставена безплатна правна защита на страната в съответната инстанция, за която се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. В конкретния случай е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, проведено е едно съдебно заседание, в което ищецът не е представляван, и не са сочени и събирани нови доказателства, като поддържаните с въззивната жалба доводи, на които представляващият ищеца адвокат е отговарял, са относно справедливия размер на дължимото на довереника му застрахователно обезщетение. Отговорът на последните възражения изисква анализ на събраните по делото пред първоинстанционния съд доказателства и на съдебната практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, което адвокатът е сторил с депозирания писмен отговор на въззивната жалба. С оглед изхода на делото – потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен за сумата 170 000 лв., и при отчитане на престираната от адвоката защита, на последния при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да бъде определено възнаграждение в размер на сумата 3 000 лв., или с 2 000 лв. повече от определеното от въззивния съд. Цитираната от частния жалбоподател съдебна практика по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК е неотносима, доколкото последната норма, предвижда възможност съдът по искане на насрещната страна да намали размера на заплатено адвокатско възнаграждение, и е неприложима в процесния случай на определяно от съда възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА. Частичното несъвпадение в изводите на двете инстанции налага отмяна на обжалваното въззивно определение в частта, с която молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение в частта за присъждане на възнаграждение за още 2 000 лв., и вместо това решението следва да бъде изменено, като бъде допълнително присъдено възнаграждение в този размер, а в останалата част обжалваният съдебен акт като правилен следва да бъде потвърден. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение