Решение № 275 от 16.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 909/2025 г.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК. По жалба на „Ч.“ ООД и „Лотос - ЛМ“ ЕООД е допуснато касационно обжалване на решение №708 от 04.12.2024г. по в.т.д. №784/2024 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение №735 от 18.12.2024г. по същото дело, в частта му, с която след отмяна на решение №260271 от 02.05.2024г. по гр.д.№459/2017г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от всеки от касаторите срещу [община] искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 13 630,13 лв., с ДДС - незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между [община] и „ВЕИ - Консорциум“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Ч.” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД), и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3 879,59 лв. - обезщетение за забава върху незаплатеното възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г. В останалата обжалвана част, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от всеки от касаторите срещу [община] искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 38 282,04 лв., с ДДС - незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Благоустрояване на уличната мрежа [населено място]“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между [община] и „ВЕИ - Консорциум“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Ч.” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД) и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумите 9 034,58 лв. - обезщетение за забавено плащане върху незаплатеното възнаграждение по проект „Благоустрояване на уличната мрежа [населено място]“ за периода от 28.11.2013г. до 24.03.2016г., въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд е разгледал претенциите за двата обекта – „Реконструкция на площад на [населено място]“ и „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“, но е направен доказателствен анализ само на документите, свързани с втория обект „Благоустрояване на уличната мрежа на [населено място]“. Твърдят, че неправилно апелативният съд е приел за безспорно, че възложителят е заплатил на изпълнителя за приетите СМР възнаграждение в размер на 1 084 566, 15 лв. Навеждат доводи, че липсата на одобрение за плащане на сумата от Държавен фонд „Земеделие“ не освобождава възложителя от отговорността за плащане. Ответникът по касация [община] депозира писмен отговор, с който оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение и е обсъдил всички доводи на страните. Счита за правилен извода на въззивния съд, че не е нищожен анекс №2 към договора, подписан на 15.10.2012г., с който след съставянето на първия акт обр.19 от 23.11.2012г. страните са се съгласили да променят клаузата на чл.3 ал.6 от договора, като са приели, че окончателното плащане ще се извърши след одобрение на Държавен фонд „Земеделие“. Поддържа, че уговорката за осъществяване на плащането след одобрение на Държавен фонд „Земеделие“ и до размера на одобрената сума, не е по естеството си поставяне на плащането под отлагателно условие и разпоредбата на чл.25 от ЗЗД е неприложима към процесната клауза. Изтъква, че клаузата на чл.3 ал.6 от договора не предвижда условия за пораждане на действие, нито за прекратяване на договора, а само поставя допълнителни изисквания към условията за извършване на плащането, които са предпоставени от естеството на договора, финансиран с европейски средства, както правилно е приел въззивният съд. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски. С определение №2663/17.09.2025г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за произнасяне по правния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи, изложени както във въззивната жалба, така и в отговора на въззивната жалба?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 14.07.2011г. между Община Антон, като възложител и дружество по ЗЗД „ВЕИ- Консорциум“, в което участват „Ч.” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД, при равни дялове, като изпълнител, е сключен договор за изработка по силата на който изпълнителят е приел да изпълни строително-монтажни работи /СМР/ на обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“ и СМР на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“, във връзка с договор №23/322/00289/23.10.2009г. за отпускане на финансова помощ по мярка 322 „Обновяване и развитие на населените места“. Приел е за безспорно приемането на работата по двата договора, както и че възложителят е заплатил на изпълнителя за приетите СМР възнаграждение в размер на 1084566,15 лв. За основно спорно обстоятелство по делото е счел размера на дължимото от ответника възнаграждение по договора, предвид доводите на ищците, че пълната стойност на актуваните и приети за изпълнени СМР е тази по първия съставен акт обр.19 от 23.11.2012г. /неправилно в решението е посочена дата 02.07.2013г./, който отразява и изпълнението на допълнителни, невъзложени с договора и описани в Приложение №1 към исковата молба строителни работи, което се е наложило в хода на работата, както и предвид различното становище на ответника, че по силата на анекс №3 към договора, подписан от страните на 27.05.2013г., възнаграждението на изпълнителя е определено в размер на 1 084 566,15 лева - до размера на одобреното от ДФ“Земеделие“ финансиране по договора. Констатирал е, че за приемането на работата са представени акт обр.19, съставен на 23.11.2012г. /неправилно в решението е посочена датата 23.11.2013г./, и акт образец 19, съставен на 02.07.2013г., подписани от представители на изпълнителя и възложителя, заедно със съпътстващите ги 38 броя актове за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване. Позовал се е на данните от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза, приета в първоинстанционното производство, че в двата акта обр.19 е налице разлика единствено в крайната стойност на актуваните СМР, както и разлика в количествата на актуваните СМР по 8 позиции. Въззивният съд е приел, че съставянето на двата акта и заплащането на посочената във втория акт стойност, установява по несъмнен начин изпълнението на описаните в тях строително - монтажни работи. Констатирал е, че с анекс №2 от 15.10.2012г., страните са се съгласили да променят клаузата на чл.3, ал.6 от договора, като са приели, че окончателното плащане ще се извърши след одобрение на Държавен фонд „Земеделие“ и след представяне от страна на изпълнителя на фактура до размера на одобрената от ДФ „Земеделие“ сума. Решаващият съд е изложил аргументи, че това съглашение не е нищожно, тъй като договорът между страните е сключен след проведена процедура по възлагане на обществена поръчка, като възложителят следва да отчита приетата работа пред ДФ „Земеделие“, който осъществява контрол за разходването на средствата по Програмата за развитие на селските райони, за периода 2007-2013г. Въззивният съд е приел, че в този случай Община Антон, като бенефициент, е обвързана от финансовите условия по проекта, поради което уговорка за осъществяване на плащането след одобрение от Държавен фонд „Земеделие“ и до размера на одобрената сума не е по естеството си поставянето на плащането под отлагателно условие, а поставя допълнителни изисквания към условията за извършване на плащането. Установил е, че с анекс №3 от 27.05.2013г., подписан след подписването на акт обр.19 от 02.07.2013г., страните са се съгласили, че дължимото възнаграждение за изпълнените СМР се определя в общ размер на 1 084 566,15 лв., както и че след това страните са подписали нов акт обр.19 от 23.11.2013г. /датата е посочена погрешно/, съгласно който стойността на актуваните видове и количества СМР възлиза на 1 084 566,15 лв. Решаващият съд е приел, че по – късно съставеният акт обр.19 отменя първоначално съставения, като е отхвърлил аргументите на ищците, че двата акта са напълно равностойни, като вторият е съставен единствено с цел отчитане на възложителя пред ДФ „Земеделие“. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: По посочения процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №63/17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №218/03.11.2016г. по гр.д. № 2217/2016г. на ВКС, III г.о., и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на доказаните съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна по чл.263 от ГПК. Разрешаването на спора по същество означава преди да реши дали да отмени изцяло или отчасти или да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд да извърши същата онази дейност, която извършва първоинстанционния съд при разрешаването на спора: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна. Това разрешение на правния въпрос се споделя и от настоящия състав на ВКС. По същество на касационната жалба: С оглед на отговора на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, основателен се явява доводът на касаторите за наличие на касационното основание по чл.281 т.3 от ГПК - допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд и необоснованост на изводите му. Решаващият състав на апелативния съд не е извършил съвкупен анализ на всички доказателства по делото, въз основа на който да направи самостоятелни изводи относно фактите, приети от него за установени. Също така не са взети предвид доводите в отговора на въззивната жалба, касаещи претенцията за заплащане на възнаграждение за изпълнените СМР на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“. След като е установил, че на 14.07.2011г. между Община Антон, като възложител и дружество по ЗЗД „ВЕИ- Консорциум“, в което участват „Ч.” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД, при равни дялове, като изпълнител, е сключен договор за изработка, по силата на който изпълнителят е приел да изпълни строително - монтажни работи /СМР/ на обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“ и СМР на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“, въззивният съд е обсъждал общо събраните по делото доказателства за постигнатите от страните допълнителни уговорки, както и за изпълнението на договора и за приемането на извършените СМР. Не е взето предвид обстоятелството, че част от спорните въпроси и ангажираните във връзка с тях доказателства са относими само към обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“. С три последователни анекса към договора: анекс №1 от 20.09.2012г., анекс №2 от 12.03.2013г. и анекс №3 от 27.05.2013г., страните са променили цените и начина на плащане, като общата стойност на договора се променя от първоначално уговорената 1 188 751 лв., без ДДС, на 1 167 810,75 лв. и впоследствие на 1 084 566,15 лв. С първия анекс е намалена цената само за обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“ от 870 185,65лв. на 849 245,40 лв., а впоследствие с анекс №3 тази цена е намалена на 785 433,45 лв. По отношение на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“ уговорената в договора цена в размер на 318 565,35 лв. е намалена с анекс №2 на 306 029,91 лв., а с последния анекс №3 от 27.05.2013г. на 299 132,70 лв. с ДДС. Ищците не претендират, че тази цена не съответства на действително дължимата за изпълнените от него СМР, напротив в исковата молба изрично се посочва, че са изпълнени СМР на тази стойност, които са приети с протокол обр.19 от 02.07.2013г., но не са фактурирани изцяло, а е издадена фактура за сумата 258 617,57 лв., която е част от дължимата стойност. Поддържа се, че неизплатена е останала част от цената на изпълнените СМР в размер на 40 505,13 лв., от която самите ищци сочат, че следва да се приспадне дължима от дружеството - изпълнител неустойка в размер на 17 798,24 лв. /тоест позовават се на извършено извънсъдебно прихващане, чийто ефект не оспорват/ и претендират като дължим остатък за плащане сумата 22 716,89 лв., без ДДС. Спорът в производството относно обект „Реконструкция на площад в [населено място]“, се свежда до действителната стойност на изпълнените на обекта СМР, както и относно твърдението на ответника – възложител за наличие на основание за извършване на редукция на стойността на изпълнените СМР с процесната сума от 22 716,89 лв. По отношение на втория обект по договора „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“ въззивният съд е констатирал, че за приемането на работата са представени два акта обр.19, първият съставен на 23.11.2022г., и акт образец 19, съставен на 02.07.2013г., заедно със съпътстващите ги 38 броя актове за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване,като спорът между страните е по кой от двата акта се дължи заплащане и съответно дали вторият акт обективира съгласие на страните за отмяна на първия / в решението е посочена погрешно датата на съставяне на единия акт - 23.11.2023г., поради което същият неправилно е обсъждан от въззивния съд като втори по ред на издаване/. Въз основа на данните от заключението на тройната съдебно – техническа експертиза съдът е установил, че с първия акт обр.19 от 23.11.2012г. са актувани идентични видове СМР, но в по – голям обем по осем позиции. За да отхвърли изцяло предявените претенции за стойността на изпълнените СМР на двата обекта, въззивният съд е съпоставил съдържанието на двата акта обр.19, /съставения на 23.11.2012г. и съставения на 02.07.2013г./ с подписания след първия акт анекс №3 от 27.05.2013г., като е стигнал до извода, че с подписването на новия акт, който изцяло съответства на общата стойност на възложените СМР по анекс №3 /784 566,15 лв./ страните са отменили по общо съгласие първия съставен акт образец 19. Счел е за неоснователни доводите на касаторите, че вторият акт е съставен единствено с цел отчитане на възложителя пред ДФ „Земеделие“. По тези съображения съдът е отхвърлил изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани. Въззивният съд не е взел предвид, че първият съставен акт образец 19 от 23.11.2012г. изобщо не включва СМР на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“. Освен това на 02.07.2013г. са съставени два приемо- предавателни протокола за всеки от обектите. Един за СМР, изпълнени на обект „Благоустрояване на улична мрежа в [населено място]“ и отделен за СМР, изпълнени на на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“, в който не е посочена обща стойност на строителните работи, но същите са конкретизирани по вид и количества. Следователно изложените от въззивния съд съображения за съотношението на двата акта образец 19 – този, съставен на 23.11.2012г., и съставения на 02.07.2013г., са изцяло неотносими към претенцията за заплащане на възнаграждение за обект „Реконструкция на площад в [населено място]“, за който има съставен само един приемо – предавателен протокол. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при установяване на значимите за спора факти, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради това на основание чл.293, ал.2 от ГПК въззивното решение следва да се отмени като неправилно и да се постанови ново решение по съществото на спора от ВКС, тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия. От анализа на събраните по делото писмени доказателства, се установява, че наименованията и количествата на СМР, отразени в съставения приемо – предавателен протокол от 02.07.2013г. за обекта „Реконструкция на площад в [населено място]“ съотвестват на тези по количествено – стойностната сметка към сключения Анекс №3 към договора между страните. Независимо, че в протокола не са отразени единичните цени и общата стойност на изпълнените на обекта СМР, единичните цени са конкретизирани в количествено – стойностната сметка към договора. Съобразявайки тези цени, вещите лица от състава на приетата по делото тройна съдебно – техническа експертиза са дали заключение, че СМР по приемо - предавателния протокол от 02.07.2013г., са реално извършени и съответстват на проектната документация за периода, заповедната книга и строителните книжа за обекта, като възлизат на обща стойност от 299 132,70 лв. Неоснователен е доводът на ответника по касация [община] за извършена редукция на дължимата цена на СМР за обекта „Реконструкция на площад в [населено място]“ със сума в размер на 22 714,19 лв. или 27 257,03 лв. с ДДС, на основание уведомително писмо на ДФ „Земеделие“ с вх.№5 от 08.01.2014г. В посоченото писмо са приети за недопустими за финансиране разходи на обща стойност 22714,19 лв., представляващи установени несъответствия между предварително договорените и реално изпълнените количества СМР. Констатацията в писмото се опровергава от съпоставката между видовете и количествата възложени СМР, конкретизирани в количествено – стойностната сметка към анекс №3 от 27.05.2013г. и видовете и количествата изпълнени СМР, описани в приемо – предавателния протокол, както и от заключението на тройната съдебно – техническа експертиза, видно от което всички СМР по приемо - предавателния протокол от 02.07.2013г., са реално извършени и са на стойност 299 132,70 лв. При тази съпоставка се установява пълна идентичност на възложените и изпълнени СМР. Същевременно отказът на разплащателната агенция да изплати на [община] в пълен размер уговорената сума по договора за отпускане на финансова помощ, не освобождава общината като възложител от задължението да заплати дължимото възнаграждение за приетите СМР, изпълнени в съответствие с уговореното в договора за строителство. Последователно в практиката си ВКС приема, че страните по търговска сделка могат да уговорят изпълнението на едно парично задължение да е поставено в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие (условие) по смисъла на чл.25, ал.1 ЗЗД, но несбъдването на отлагателното условие няма за последица лишаване на кредитора от дължимата му парична престация неограничено във времето (в този смисъл решение №120/22.07.2024г. по т.д.№ 249/2023 г. на І т.о., решение №161/19.07.2018г. по т.д.№ 1561/2017 г. на ІІ т.о., решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. № 2404/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./ По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че в полза на изпълнителя „ВЕИ – Консорциум“ ДЗЗД, в което съдружници са ищците, е възникнало право да получи възнаграждение за претендираните с исковата молба и изпълнени от него СМР по процесния договор в размер на 27 260, 27 лева с ДДС. По Ѕ част от тази сума - 13 630,13 лева с ДДС, с равностойност 6968,97 евро, следва да бъде присъдена на всеки от ищците, предвид равното им участие в гражданското дружество, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Основателността на главните претенции обуславя основателност и на акцесорните претенции по чл.86 ал.1 от ЗЗД. Следва да бъде съобразен срокът за плащане на възнаграждението, уговорен между страните в анекса от 15.10.2012г. към процесния договор. С чл.1 от анекса е изменен срока по чл.3 ал.6 от договора, като е предвидено, че възложителят в едноседмичен срок от превеждане на сумите за окончателно плащане от ДФ „Земеделие“ превежда дължимите суми на изпълнителя. В случая, видно от представеното уведомително писмо на ДФ „Земеделие“ с вх.№5 от 08.01.2014г., датата на окончателно плащане по договора за отпускане на финансова помощ е 13.12.2013г., като в това плащане не е включена стойността на процесните СМР. От този момент е внесена сигурност в отношенията между страните, че за дължимото възнаграждение за процесните СМР уговорената от тях предпоставка по чл.3 ал.6 от договора няма да се осъществи, поради което общината - възложител следва да плати възнаграждението със средства от друг източник. По аргумент от чл.81 от ЗЗД липсата на налични парични средства за реализиране на плащането не освобождава длъжника от отговорност и неосигуреното финансиране от ДФ „Земеделие“ не води до неоснователност на иска по чл.266, ал.1 от ЗЗД. Размерът на приетите за допустими разходи по заявката за плащане може да бъде предмет на спор между страните по договора за финансова помощ, но не може да бъде противопоставен на изпълнителя по договора за изработка, при наличие на всички предпоставки за изплащане на възнаграждението по чл.266 от ЗЗД - осъществените строително - монтажни работи да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв - на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми. С оглед изложеното следва да се приеме, че изискуемостта и забавата за плащането на неизплатената част от дължимото възнаграждение за изпълнените СМР на обект „Реконструкция на площад в [населено място]“ е настъпила на 21.12.2013г. след изтичане на едноседмичния срок от определената дата на окончателно плащане по договора за отпускане на финансова помощ. Размерът на обезщетението за забава на сумата 13 630,13 лева, дължима на всеки от ищците за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г., определен съгласно чл.162 от ГПК с помощта на електронен калкулатор на законна лихва, възлиза на 3879,59 лева. За разликата над този размер предявените искове по чл.86 от ЗЗД се явяват неоснователни, като решението на първоинстанционния съд, с което исковете са отхвърлени над този размер, не е обжалвано и е влязло в сила. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено в допуснатата до касационно обжалване част, с която след отмяна на решение №260271 от 02.05.2024г. по гр.д. №459/2017г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от „Ч.” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД срещу [община] искове с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД за сумите 13 630,13 лв., с ДДС, незаплатена част от дължимо възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ по договор за изпълнение на СМР от 14.07.2011г., сключен между [община] и „ВЕИ - Консорциум“ ДЗЗД (в което съдружници при равно дялово участие са „Ч.” ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД), и Анекси към него, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3 879,59 лв. - обезщетение за забава върху незаплатеното възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г. Вместо това следва да бъде постановено друго, с което [община] да бъде осъдена да заплати на всеки от касаторите по договор за изпълнение на строително-монтажни работи от 14.07.2011г., сключен между [община] и „ВЕИ - Консорциум“ ДЗЗД и Анекси към договора, следните суми: на основание чл.266, ал.1 от ЗЗД сумата от 6968,97 евро, равностойност на 13 630,13 лв., с ДДС – главница, незаплатена част от дължимо възнаграждение по договор за изпълнение на строително-монтажни работи от 14.07.2011г. и Анекси към него по проект „Реконструкция на площад [населено място]“, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 10.10.2016г. до окончателното изплащане и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 1983,61 евро, равностойност на 3879,59 лева - обезщетение за забава върху незаплатено възнаграждение по проект „Реконструкция на площад [населено място]“ за периода от 21.12.2013г. до 08.10.2016г. С оглед изхода на делото следва да бъде определена отговорността на страните за разноски. Срещу присъдения размер на разноските в първоинстанционното производство не е подавана молба по чл.248 от ГПК. Следователно при съобразяване на изхода на производството по всички предявени искове, включително и в частта, която не е допусната до касационно обжалване, дължимият размер на разноските за „Ч.“ ООД възлиза на 1864,87 лв., с равностойност 953,49 евро / 17509,66/67665,06 от общия размер на направените в първоинстанционното производство разноски от 7206,70 лв./, а дължимият размер на разноските за „Лотос ЛМ“ ЕООД възлиза на 1476,72 лв., с равностойност 755,03 евро /17509,66/67665,06 от общия размер на направените в първоинстанционното производство разноски от 5706,70 лв./. Дължимият размер на разноските за [община] възлиза на 3150,23 лв., с равностойност 1610,69 евро /100310,18/135330,12 от общия размер на направените в първоинстанционното производство от общината разноски от 4250 лв./ Във въззивното производство обжалваемият интерес е 129 652,68 лв., доколкото ищите не са подали жалби срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Предвид направеното от ищците – въззиваеми възражение за прекомерност на заплатеното от [община] адвокатско възнаграждение, въззивният съд е определил размер на дължимото адвокатско възнаграждение от 5 000 лева. Срещу така определения размер на разноските е постъпила молба по чл.248 от ГПК, която е оставена от въззивния съд без уважение. При преценка на направеното възражение за прекомерност, настоящият състав на ВКС намира, че освен високия материален интерес и фактическата и правна сложност на делото, следва да се съобразят и извършените от упълномощеното от Община Антон Адвокатско дружество „М. и партньори“ правни действия – подаване на въззивна жалба, явяване в открито съдебно заседание, в което не са събирани нови доказателства и изготвяне на писмена защита. Визираните обстоятелства обуславят извода, че с оглед предмета на спора, вида и обема на извършената работа адвокатско възнаграждение от 11 803,33 лв. се явява прекомерно, поради което и на основание чл.78, ал.5 от ГПК следва да бъде определено на 6000 лв., с включен ДДС. Предвид изхода на спора на [община] се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 4642,10 лв. с равностойност 2373,47 евро /100310,18/129 652,68 от 6000 лв./, както и разноски за държавна такса в размер на 2006,20 лв., с равностойност 1025,75 евро. На всяко от въззиваемите дружества се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по 972, 36 лв., с ДДС, с равностойност 497,16 евро / по 17509,66/64 826,34 от 3600 лв./ С оглед изхода на спора на всеки от касаторите „Ч.“ ООД и „Лотос ЛМ“ ЕООД следва да бъдат присъдени разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 445,72 лв. с равностойност 227,89 евро / по 17509,66/64 826,34 от 1650,20 лв./ В касационното производство също е направено възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, заплатено от Община Антон. По изложените по горе съображения за фактическата и правна сложност на спора, при същия обжалваем интерес и при обема на извършената в касационното производство дейност – изготвяне на отговор на касационна жалба и явяване в открито съдебно заседание и предвид изхода на спора на [община] се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 4 642,10 лв. с равностойност 2373,47 евро /100310,18/129 652,68 от 6000 лв./. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение