Определение № 439 от 13.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 847/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. С., представляван от адв. В. О., срещу решение № 10130 от 05.02.2021г. по в.гр.д. № 386/2020г. на САС, 10 състав, с което е потвърдено решение № 8019 от 26.11.2019г. по гр.д. № 4985/2019г. на СГС, I – 28 състав в частта, с която предявеният против ЗАД „Армеец” АД иск с правно основание чл.432 КЗ е отхвърлен за разликата над 3000 лева до 26 000 лева.

Касаторът поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Излага съображения, че при определяне на дължимото обезщетение въззивният съд е нарушил принципа на справедливост, установен в чл.52 ЗЗД, като не е съобразил в достатъчна степен получените травматични увреждания и продължителния период на лечение, а вместо това е изложил обстоятелства, които не обосновават извода му за определяне на възприетия занижен размер на обезщетението. В изложението си по чл.52 ЗЗД касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси:

1. Задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия. Касаторът твърди противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.52 ЗЗД и т.11 от ППВС № 4/68г.

2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 83 от 07.07.2008г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗАД „Армеец“ АД оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че лекият автомобил „БМВ 320“ с рег. ВР 3894 ВТ, управляван от П. Ц. Е., в деня на ПТП е имал застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, по силата на която ответникът в качеството си на застраховател е длъжен да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Приел е, че в случая е налице влязло в сила наказателно постановление, установяващо, че водачът на лекия автомобил е осъществил административно нарушение, поведението му е противоправно и виновно, а претърпените от ищеца телесни увреждания са пряка и непосредствена последица от това поведение. Намерил е, че събраните доказателства не обосновават извод за поведение на ищеца, с което пряко и непосредствено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.

Въззивният съд е приел за установено от заключението на вещото лице, извършило в първата инстанция медицинска експертиза, че ищецът вследствие на ПТП е получил най - леката черепно-мозъчна травма /сътресение на мозъка/ с лека палпаторна болка в тилната област на границата с шията, получена най-вероятно от натиска на ръба на каската при съприкоснованието с пътната настилка. Взел е предвид, че според заключението посочените увреждания по своите медико-биологични характеристики представляват лека телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, като общият лечебен и възстановителен период е приключил за срок по малък от един месец без негативни последици. Поради това е достигнал до извод, че предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е доказан по основание, като размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица следва да се определи от съда по справедливост /чл. 52 от ЗЗД/.

Въззивният съд е приел, че размерът на пълното обезщетение за претърпените неимуществени вреди, на което има право ищецът, възлиза на сумата от 3 000 лв., който размер е преценил за съобразен с критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото, относно възрастта на пострадалия; неговото обществено положение; полученото травматично увреждане, представляващо лека телесна повреда; продължителността на общия лечебен и възстановител период; периодът от време, в който болките и страданията са били интензивни; отсъствието на трайни негативни последици; обществено – икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Формулираният от касатора първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните по делото доказателства, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обоснован с твърдения за несъобразяване на възприетите в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС критерии във връзка с приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента. Следователно първият въпрос е поставен в контекста на задължението на въззивния съд да обсъди възприетите от съдебната практика критерии при определяне на справедливо обезщетение. Вторият поставен материалноправен въпрос също е относим към критериите за определяне на справедливо обезщетение и конкретно към нормативно определените лимити по застраховка „ГО” и конкретната икономическа обстановка в страната. По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД е формираната постоянна практика на ВКС- Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС, решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, ІІ т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил формираната постоянна практика, като, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с тежестта на причиненото на ищеца увреждане, вида и продължителността на проведеното лечение, възрастта на ищеца и настъпилото пълно възстановянане, както и е взел предвид момента на настъпване на ПТП и е съобразил социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Въззивният съд не е излагал съображения, че лимитите на отговорност на застрахователя следва да бъдат изключени, а е съобразил постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 34 от 27.03.2020г. по т.д. № 1160/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., според която те нямат самостоятелно значение, а са индиция за икономическата конюктура в страната към датата на непозволеното увреждане. Поради това не е налице твърдяното от касатора произнасяне на въззивния съд по поставените въпроси в противоречие с постоянната практиката на ВКС по приложението на чл.236 ГПК и чл.52 ЗЗД.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,