Решение № 2610 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 396/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от зам. директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – Търговище, чрез процесуален представител против решение № 1712/15.10.2025 г. по адм. дело № 234/2025 г. на Административен съд – Търговище. Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правилна и необоснованост. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на оспорването срещу заповедта. Ответната страна - Й. У., гражданка на Република Турция, чрез процесуален представител, с писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, съответно, оспореното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е основателна. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил заповед № 363з-632/28.03.2025 г. на зам. директор на ОДМВР - Търговище, с която на Й. У., на основание чл. 39а, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 5 и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка – отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. От фактическа страна съдът е приел за установено, че Й. У. е родена в България, но е гражданка на Република Турция, като от 25.07.2023 г. и е предоставено право на постоянно пребиваване. Има постоянен и настоящ адрес в страната, но за периода 25.07.2023 г. – 26.02.2025 г. е пребивавала в страната общо 40 дни. Административен съд-Търговище е приел от правна страна, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на административно-производствените правила и в изискуемата форма, но при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, при неспазване на чл. 26, ал. 1 от АПК, чл. 34, ал. 3 от АПК, във връзка с чл. 9, ал. 4 от АПК и чл. 12, ал. 1 от АПК, чл. 35 от АПК, във връзка с чл. 7 от АПК, довело до ограничаване на правото на защита и участие на Й. У. в административното производство и при неправилно приложение на материалния закон - отменителни основания по чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК. Предвид установените факти, съдът е счел, че изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ обстоятелства не следва да се приемат като лимитативно определени, поради което органът е бил длъжен да обсъди и всеки друг факт, който би имал отношение към налагане на мярката при спазване на принципите за индивидуално взето решение, за пропорционалност и ефективност. По тези съображения съдът е приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е незаконосъобразна и я е отменил. Обжалваното решение е неправилно. Основателно е възражението на касационният жалбоподател, че не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Неспазването на чл. 26, ал. 1 от АПК и чл. 34 от АПК за уведомяване за започване на административно производство и участие на страната в него, представлява нарушаване на административнопроизводствените правила, но то не винаги е съществено по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК. Съществено е онова нарушение, когато ако същото не бе допуснато, резултатът би бил различен, което създава вероятност за неистинност на фактите, които административният орган е счел за установени и които са от значение за съществуването на основанието. В случая от доказателствата по делото не може да се направи такъв извод. От протокола и докладна записка УРИ№363р-6389/04.03.2025г. (л. 43 и 44 от делото) се установява, че съобщението е било залепено на адреса. Тези официални документи не са оспорени по надлежния ред, същите се ползват с материална доказателствена сила, която не може да бъде оборена единствено чрез свидетелски показания, както неправилно е приел съдът. Следователно съобщението се смята за връчено по реда на чл.18а, ал.9 АПК. На следващо място с протокол от 05.03.2025г. (л.45 и следващите) се констатира, че административният орган е поставил съобщението и на интернет страницата на ОДМВР на 05.03.2025г. като съобщението е свалено след 7-мия ден, а именно на 12.03.2025г., поради което административният орган законосъобразно е изпълнил и разпоредбите на чл.18а, ал.10 АПК. На следващо място заповедта е и материално законосъобразна. Разрешението на Й. У. за постоянно пребиваване е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. По делото липсва спор относно гражданството и статута на Й. У.. По делото не са представени доказателства затова, че тя се е установила да пребивава на територията на страната. Ето защо, противно на приетото от съда, е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденката не се е установил и не пребивава на територията на страната. Не са налице изключенията по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и 25. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденката на територията на Република България. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната от общо 40 дни, от които част са били за формални процедури по приключване на процедура във връзка с предоставеното й право на пребиваване, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденката са с Република Турция, където е обичайното й пребиваване, семейството и центърът на жизнените й интереси. Поради това неправилно е прието от първоинстанционния съд, че не са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. Преценката по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ е за личното положение и обстоятелства около чужденеца. В случай Й. У. не твърди и не се установява да представлява уязвимо лице. От доказателствата по делото се установява, че до издаване на заповедта, ответницата в настоящото производство не е предприела действия да се установи постоянно в България. По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение, като неправилно, следва да бъде отменено, а оспорването против заповед № 363з-632/28.03.2025 г. на зам. директор на ОДМВР - Търговище - отхвърлено, като неоснователно. С оглед изхода на правния спор в касационното производство, следва да бъде отменено определение №1880/25.11.2025г. и разноските да се присъдят на касационния жалбоподател за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро за касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,