Определение № 2678 от 30.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4582/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 2 във с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Д. А. чрез адв. П. и Т. Г. А. чрез нейния настойник и законен представител С. Д. А. чрез адв. К. срещу определение № 1137 от 11.05.2023 г. по гр. д. № 136/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което са оставени без уважение молбите на жалбоподателите за изменение на основание чл. 248, ал.1 ГПК на постановеното по делото решение № 348 от 20.03.2023 г. в частта за разноските – чрез присъждане на всеки един от тях на разноски за адвокатско възнаграждение от още 486. 72 лв. ведно с присъдените с решението такива от по 1013. 28 лв. (общо в претендиран размер от 1 500 лв. за всеки). Жалбоподателите излагат оплаквания за неправилност на определението и се иска същото да бъде отменено с присъждане на разноски за адвокатска услуга в претендирания размер (производството е образувано по частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлено искане за изменение на постановеното от него въззивно решение в частта за разноските, т.е. жалбата няма характер на частна касационна жалба по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК, а е частна жалба, която се разглежда по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК, поради което искането за допускане на касационен контрол по формулирани въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е неотносимо към това производство). Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение като се запозна с данните по делото намира следното. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт по арг. от чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна, поради следните съображения. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че предвид предимството на първичното съюзно право – чл. 101, § 1 ДФЕС пред националното ни законодателство и на основание чл. 633 ГПК разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта й, предвиждаща минимален размер, под който намаляване на прекомерното адвокатско възнаграждение не може да бъде извършено (препратката към чл. 36 ЗАдв.) не следва да се прилага. Изтъкнал е, че по всяко дело, по което е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК националният съд ще следва да извърши преценка на правната и фактическа сложност на делото без да бъде ограничаван от определения в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимален размер. Аргументирал е становище, че единствен меродавен критерий за ограничение е свързан с преследваната от наредбата цел – да се гарантира, че високоотговорният труд на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от тпазарни механизми, което би довело до влошаване качеството на предоставената правна услуга и ограничаване достъпа до квалифицирана правна помощ. Така в случая е прието, че материалният интерес по делото е нисък, то не се отличава с особена фактическа и правна сложност, а въззивното производство се изчерпва с провеждането на едно съдебно заседание без да са събирани доказателства. При тези доводи съдът е намерил, че справедливия размер на адвокатското възнаграждение за защитата на ответниците (по главния иск и по жалбата) във второинстанционното производство възлиза на 1013. 28 лв. за всеки от тях и съответства на присъдения с въззивното решение размер на разноските, т. е. няма основание за изменение на този съдебен акт в частта за разноските. Обжалваното определение е правилно по своя резултат. Съгласно решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, § 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е разяснено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изтъкнато е също, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални размери на възнаграждението, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.07.2004г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, включително и когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78, ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е задължително на основание чл. 267 ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки, съдът не може да определи следващото се минимално възнаграждение съгласно размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1 ЗАдв. възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и размерът му следва да е справедлив и обоснован. Ето защо, при определяне на възнаграждението на процесуалните представители на ответниците А. за въззивното производство, следва да се вземат предвид конкретни критерии като високата образователна квалификация на лице, придобило юридическа правоспособност и вписано в съответния регистър на адвокатска колегия, поетата отговорност от адвоката, но да се отчете фактическата и правна сложност на делото. С оглед спорния материален интерес (който е нисък) при осъществената защита и като се вземат предвид и посочените по-горе критерии, които са изпълнени в случая, както и факта, че делото не разкрива висока правна и фактическа сложност и е производството пред въззивния съд е изчерпано с проведеното едно съдебно заседание, следва да се приеме, че е справедливо и обосновано възнаграждението на всеки адвокат да е в размер на 1 000 лв., която сума съответства на положения от него труд. Тъй като присъдените на всеки един от ответниците разноски за адвокат са в по – висок размер (от 1 013. 28 лв.) и при съобразяване на нормата на чл. 271, ал. 1, изр. посл. във вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, установяваща забрана за влошаване положението на жалбоподателя, се налага извод, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г.о.