Решение № 1028 от 29.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3900/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Образувано е по касационни жалби на С. П. С. от гр. София и на Столична дирекция на вътрешните работи, чрез процесуални представители, срещу Решение № 891 от 09.01.2025 г. на Административен съд – София-град, постановено по адм. дело № 5589/2023 г., с което е уважен частично предявеният от С. П. С. срещу Столична дирекция на вътрешните работи иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни фактически действия на служители на СДВР при задържането му на 14.10.2018 г., като е присъдена сума в размер на 80 000 лева, ведно със законната лихва от 14.10.2018 г. до окончателното изплащане, а за разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева искът е отхвърлен. В касационната жалба на С. П. С. се навеждат доводи за неправилност на решението в отхвърлителната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Поддържа се, че при определяне на размера на обезщетението съдът е подценил интензитета на претърпените болки и страдания, животозастрашаващия характер на уврежданията и необратимите последици от загубата на орган – [заличен текст]. Иска се увеличение на присъденото обезщетение. В касационната жалба на Столична дирекция на вътрешните работи се твърди неправилност на решението в осъдителната му част, като се поддържа, че не са доказани незаконосъобразни фактически действия на служители на ответника, както и липса на причинно-следствена връзка между твърдените действия и настъпилите вреди. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на иска изцяло. Ответникът по касационната жалба на СДВР – С. П. С., чрез процесуален представител, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението в тази част да бъде оставено в сила. Ответникът по касационната жалба на С. – Столична дирекция на вътрешните работи не изразява становище в законоустановения срок. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на двете касационни жалби. Счита, че съдебното решение не страда от пороци и следва да бъде оставено в сила. След като прецени събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и възраженията на страните, Върховният административен съд, трето отделение, приема следното: Касационните жалби са подадени в законоустановения срок, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Разгледана по същество, касационната жалба на СДВР е неоснователна, а касационната жалба на С. С. е частично основателна по следните съображения: Делото е образувано по искова молба на С. П. С. срещу Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР), с която се претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., причинени при задържането му на 14.10.2018 г. в гр. София, като се твърди нанесен побой от полицейски служители, последван от транспортиране до 09 РУ – СДВР и необходимост от спешна медицинска помощ и оперативно лечение. В исковата молба е заявено искане за присъждане на законна лихва върху претендираната главница, считано от 14.06.2020 г. От представените по делото писмени доказателства се установява, че със Заповед за задържане на лице рег. № 1831/14.10.2018 г., издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, С. П. С. е бил задържан и настанен в помещение за временно задържане към 09 РУ – СДВР, като е освободен на 15.10.2018 г. В декларация, подписана при задържането, е отразено, че лицето се нуждае от консултация с лекар. По делото е приложена медицинска документация, от която е видно, че С. е постъпил за болнично лечение след [заличен текст], като е отразено увредено общо състояние, [заличен текст]. Проведени са образни и лабораторни изследвания и е предприето спешно оперативно лечение. Описано е наличие на значително [заличен текст], като в медицинските документи е отразена диагноза [заличен текст]. Представено е съдебно-медицинско удостоверение, издадено след преглед на ищеца, в което са описани установени травматични увреждания и състояние след хирургично [заличен текст], като е посочено, че уврежданията могат да бъдат получени по време и начин, съответстващи на предварително съобщените сведения. Разпитан е свидетел, чиито показания първата инстанция е обсъдила наред с писмените доказателства. По делото е прието заключение на съдебно-медицинска експертиза, в което се сочи, че към момента на постъпването за лечение ищецът е бил в състояние на [заличен текст], че е налице [заличен текст], наложил спешна животоспасяваща оперативна интервенция с [заличен текст], като механизмът на увреждането съответства на директен удар в областта на [заличен текст]. При тези данни първоинстанционният съд е достигнал до решаващ извод за наличие на законовите предпоставки по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника, като определил размер от 80 000 лева за обоснован и справедлив. Отхвърлил исковата претенция над сумата от 80 000 лева до претендирания размер от 200 000 лева. Присъдил и разноски съобразно уважената част от исковата претенция. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението в обжалваните части на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Решението е валидно, но частично недопустимо и неправилно. Първоинстанционният съд е изяснил фактическата обстановка по делото въз основа на събраните писмени доказателства, заключението на съдебно-медицинската експертиза и гласните доказателства, като е направил обосновани и законосъобразни изводи относно наличието на незаконосъобразни фактически действия, осъществени от полицейски служители при задържането на ищеца на 14.10.2018 г. Изводите за противоправност на действията, причиняване на тежки телесни увреждания, довели до животозастрашаващо състояние и необходимост от спешна животоспасяваща операция с [заличен текст], както и за наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между действията на служителите на СДВР и настъпилите вреди, се основават на официални медицински документи и приетото заключение на вещото лице, които не са опровергани. Навежданите в касационната жалба доводи представляват по същество несъгласие с фактическите изводи на първата инстанция и искане за тяхното преразглеждане, което е недопустимо в касационното производство. Поради това жалбата на СДВР е неоснователна.. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първата инстанция относно наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, но намира, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е занижен. От установената по делото фактическа обстановка е видно, че в резултат на незаконосъобразните фактически действия на служители на СДВР ищецът е претърпял тежки телесни увреждания, довели до [заличен текст], [заличен текст], реална опасност за живота и необходимост от спешна оперативна интервенция, при която е извършено [заличен текст]. Последиците от това увреждане са пожизнени, свързани с повишен риск от инфекции, ограничения в начина на живот и трудовата реализация, както и с трайни физически и психически страдания. При тези данни, съобразявайки критериите по чл. 52 от ЗЗД и трайната съдебна практика, настоящият състав намира, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 120 000 лева. В този размер обезщетението съответства на тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания и необратимите последици за здравето на ищеца. Определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 80 000 лв. не съответства в пълна степен на действителната тежест на установените по делото увреждания и на интензитета и продължителността на претърпените от ищеца болки и страдания. Макар съдът правилно да е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, при определяне на паричния еквивалент по чл. 52 ЗЗД не са отчетени в необходимата им съвкупност най-съществените и утежняващи последици от увреждането. От установената фактическа обстановка безспорно се установява, че в резултат на незаконосъобразните фактически действия на служители на СДВР ищецът е изпаднал в състояние на [заличен текст], което е представлявало реална и непосредствена опасност за живота му и е наложило спешна животоспасяваща оперативна интервенция. Преживяването на такова състояние надхвърля обичайните рамки на телесно увреждане с временен характер и включва изключително висок интензитет на физическа болка, силен страх и чувство на безпомощност, произтичащи от непосредствената заплаха за живота. Този аспект на вредата има самостоятелно значение при определяне на справедливия размер на обезщетението и следва да бъде отчетен с по-голяма тежест. Наред с това, по делото е установена необратима загуба на [заличен текст], което представлява трайно телесно увреждане с пожизнени последици за здравословното състояние на ищеца. Загубата на [заличен текст] не се изчерпва с периода на болнично лечение и възстановяване, а води до трайно изменен здравен статус, свързан с повишен риск от инфекции, необходимост от постоянни предпазни мерки, ограничения във физическата активност и затруднения при упражняване на определени видове труд. Тези последици са постоянни и ще съпътстват ищеца до края на живота му, което значително увеличава както продължителността, така и интензитета на неимуществените вреди. Следва да се отчете и комплексния характер на причинените вреди, които не се свеждат единствено до физическата травма, а включват и значителни психически страдания – страх, стрес, унижение и тревожност, обусловени както от самото животозастрашаващо състояние, така и от обстоятелството, че увреждането е причинено при упражняване на властнически правомощия спрямо задържано лице. Контекстът на настъпване на увреждането усилва чувството за безпомощност и накърняване на личното достойнство и следва да бъде отчетен като релевантно обстоятелство при прилагане на критерия „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД. При така установените по делото факти и с оглед трайната съдебна практика, понятието „справедливост“ не може да се свежда до формално съобразяване с икономическите условия в страната, а изисква реално съответствие между тежестта на увреждането и присъдения паричен еквивалент. В случая присъдената сума от 80 000 лв. не отразява в достатъчна степен съвкупния ефект от преживяната реална опасност за живота, необратимата загуба на [заличен текст] и пожизнените ограничения за ищеца. Увеличаването на обезщетението до 120 000 лв. представлява необходима и пропорционална корекция, която постига по-пълно съответствие между установените по делото вреди и тяхното парично обезщетяване, без да води до свръхкомпенсация и при запазване на разумен баланс между интересите на увреденото лице и обществения интерес. В тази връзка решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в отхвърлителната му част над 80 000 лева до 120 000 лева, като за разликата над 120 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева решението бъде оставено в сила. Относно началния момент на законната лихва Настоящият състав констатира, че първоинстанционният съд е присъдил законна лихва върху обезщетението, считано от 14.10.2018 г., въпреки че в исковата молба ищецът изрично е претендирал законна лихва от 14.06.2020 г., поради съображения, свързани с погасителната давност за част от лихвеното вземане. Присъждането на лихва от по-ранен момент от претендирания представлява произнасяне извън предмета на спора и нарушение на диспозитивното начало. Този порок е служебно проверим в касационното производство, поради което решението следва да бъде обезсилено в тази му част за присъждане на законната лихва за времето от 14.10.2018 г. до направеното искане – 14.06.2020 г. Разноски С оглед изхода на спора и частичното уважаване на касационната жалба на ищеца, разноските следва да бъдат присъдени съразмерно на уважената част от иска. Настоящата инстанция намира за доказани само разноските за държавна такса. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение