Определение № 5835 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Г., чрез адв. С. Е., срещу въззивно решение № 23/14.02.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 425/2023 г. на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено решение № 260000/03.01.06.2023 г. по гр. д. № 146/2020 г. на Районен съд – Елхово, в частта, с която е признато за установено, че по издадена заповед за изпълнение на парично задължение жалбоподателката дължи на Агенция по заетостта - [населено място] общо сумата 5 363 лв., получена при начална липса на основание и представляваща сбор от сумите, получени по договор № 204-0005-19-66091/27.02.2019 г. за професионално обучение на безработно лице в ДП „БГЦПО“ - НПДЗ, както следва: 1 797 лв. - изплатени за обучение; 536 лв. - изплатени стипендии; 2 871 лв. - разходи за квартирни; 159 лв. – за транспорт; със законната лихва от 21.11.2019 г. до окончателното заплащане. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) допустимо ли е произнасяне на съда по искова претенция, която не е заявена ясно и конкретно в диспозитива на исковата молба, доколкото ищецът е задължен ясно и точно да посочи кои са правно релевантните факти; 2) допустимо ли е въззивният съд да приеме, че искът има друга правна квалификация, а не тази дадена от първоинстанционния съд, като възприеме различна фактическа обстановка и тълкува представените по делото доказателства по различен начин от първоинстанционния съд; 3) може ли въззивният съд да се позове в решението си на собствено тълкуване на сключения между страните договор и да го обяви за прекратен по право, без да е имало такова изявление на ищеца, нито да са събирани доказателства в тази насока в хода на съдебното производство; 4) относно задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и оплакванията, изложени във въззивната жалба и да формира самостоятелни изводи досежно релевантните за спора факти. Ответната страна по жалбата – Агенция по заетостта - [населено място], чрез юрисконсулт Д. Й., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е посочил, че на 23.01.2019 г. ответницата Р. Г. е подала до Агенция по заетостта заявление за регистрация като безработно лице, като е декларирала редица обстоятелства, включително - че не работи; не се обучава в курс за ограмотяване или придобиване на професионална квалификация и/или ключова компетентност; не се обучава за придобиване на образователно-квалификационни степени „професионален бакалавър“, „бакалавър“ и „магистър“ в университет. Със заявление от 25.02.2019 г. до Дирекция “Бюро по труда“ - Елхово ответницата е заявила, че желае да бъде включена в обучение за възрастни за придобиване на професионална квалификация „Администратор в хотелиерството“ в клон на ДП БГЦПО. Въз основа на заявлението между страните е бил сключен Договор № 204-0005-19-66091/27.02.2019 г. за професионално обучение на безработно лице с предмет - „Професионално обучение по професия/част от професия: „Администратор в хотелиерството“, специалност: „Организация на обслужване в хотелиерството“ III СПК, за периода от 01.03.2019 г. до 27.08.2019 г. Договореният размер на стойността на обучението е 1 800 лв., предоставяна от бюджета на обучаващата институция, като е постигнато съгласие на обучаемия да се изплащат средства за стипендия, квартирни и/или транспортни разходи. Съгласно т. 4.6 от договора, същият се прекратява при несъответствие на обучаемия с дефиницията „възрастен“ по § 1, т. 18 от ДР на ЗНЗ - включване в обучение в системата на предучилищното, училищното или висшето образование, или навършване на възрастта по чл. 68, ал. 1 КСО. Въззивният съд е приел за установено, че разходите за периода на провеждане на обучението са общо 1 797 лв., като ищецът е изплатил още: 2 871 лв. - квартирни разходи, 536 лв. – стипендии и 159 лв. – транспортни разходи. На 08.08.2019 г. ищецът е извършил проверка в средата за междурегистров обмен (RegiX) за статута на Р. Г., при която е констатирано, че ответницата е действащ студент задочна форма на обучение към 07.06.2019 г. в Бургаския свободен университет за придобиване на образователно-квалификационна степен „бакалавър“. Същото обстоятелство е удостоверено и в писмо от 10.09.2019 г. на ректора на БСУ, че към 27.02.2019 г. Г. е била записана в зимен семестър на трети курс по специалност „Журналистика и връзки с обществеността“, задочно обучение, образователно - квалификационна степен „бакалавър“, като съгласно заповед № УМО-134/ 12.07.2019 г. е прекъснала обучението си. На 10.10.2019 г. Агенция по заетостта с писмо е поканила ответницата в 7-дневен срок да върне сумата от общо 5 366 лв., представляваща изплатените за обучението й средства. При тези данни решаващият съд е приел, че към момента на регистрацията й като безработно лице, съответно - към момента на сключване на договора от 27.02.2019 г. и през срока на обучението, ответницата не е отговаряла на изискванията по § 1, т. 18 от ДР на ЗНЗ, тъй като се е обучавала за придобиване на степен на висше образование в БСУ. Поради това, налице е било прекратителното основание по чл. 4.6 от договора и същият следва да се счита за прекратен/развален между страните по право и без изпращане на предизвестие, или предприемане на други действия, поради което ответницата дължи връщане на всичко престирано по договора на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Въззивната инстанция е приела за неправилни изводите на районния съд, че сключеният между страните договор е без основание и връщането на сумата се дължи на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Посочено е, че основание на договора за професионално обучение на безработно лице е предоставяне на услуги по чл. 17, ал. 1, т. 6, вр. с чл. 30а, ал. 1, т. 7 ЗНЗ - включване в обучение на възрастни, т.е. страните сключват договора, за да бъде включен обучаемият като търсещо работа лице, в обучение на възрастни като част от програмите и мерките за насърчаване на заетостта. Във всички случаи договорът има основание, когато такова обучение е уговорено, а несъответствието на обучаемия с дефиницията на закона за „възрастен“ § 1, т. 18 от ДР на ЗНЗ, като правоимащ по тези програми и мерки, е основание за разваляне на договора и отпадане на основанието с обратна сила. В заключение е прието, че независимо от неправилната квалификация на иска, на страните са дадени надлежни указания от районния съд за фактите с правно значение и тежестта за установяването им. По доводите и оплакванията на ответницата, касаещи нейния студентски статут, въззивният съд подробно е изложил мотиви защо приема, че тя е имала качеството на студент за целия спорен период. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първите три въпроса в изложението нямат претендираното от страната значение и не обуславят селектирането на жалбата. Трайно установена е практиката на ВКС, че ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и обстоятелства (съществуващи преюдициални правоотношения), а в петитума - да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание. Правна квалификация на предмета на делото ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения. Искът по чл. 55 ЗЗД е един - с него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже възражението си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало (в т. см. - определение № 142/21.02.2012 г. по ч. гр. дело № 103/2012 г., ІV г.о., решение № 239/ 16.07.2013 г. по гр. д. № 1050/2012 г., IV г.о. на ВКС и др.). Както първоинстанцонният, така и въззивният съд дължат произнасяне в рамките на заявения предмет на делото, като определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В случаите, когато първоинстанционният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон. Въззивният съд, в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК, ако установи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон като е квалифицирал погрешно иска, трябва да разреши материалноправния спор по същество, като определи правилната квалификация на предявения иск и се произнесе по основателността му. Само по себе си, неизвестяване на страните преди постановяване на въззивното решение, че квалификацията на спора, дадена от въззивния съд се различава от тази на първостепенния, не съставлява съществено процесуално нарушение, освен, ако само поради това те не са имали възможност да реализират свои процесуални права. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. Доколкото предмет на делото е претенция на ищеца за парична сума като дадена на ответницата без основание, приетото от въззивния съд (съобразно наведените факти и обстоятелства), че връщането й се дължи не в първата, а в третата хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД, не съставлява произнасяне по непредявен иск, нито по нередовна искова молба. В рамките на правомощията си по чл.269, изр. 2-ро ГПК решаващият съд е разгледал предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като е изложил мотиви, че предвид уговорките по сключения договор и прекратителната клауза по т. 4.6 връщането на сумата се дължи поради отпадане с обратна сила на основанието, на което е получена от ответницата. Последният въпрос в изложението също не обуславя допускането на касационния контрол. Безпротиворечива е практиката на ВКС (вкл. и цитираната от жалбоподателката), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства (вж. – решение № 92/ 06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т.о. и цитираните в него). Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно и едностранчиво избрани доказателства (вж. – решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и посочените в него). Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението подробно са обсъдени доказателствата за всички правно релевантни факти; посочено е кои факти съдът намира за установени, кои намира за недоказани и защо, като са отчетени правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК) по предмета на спора. Съобразено е, че искът по чл. 55 ЗЗД би могъл да е неоснователен, само ако ответната страна докаже, че основанието за получаване на сумата съществува – т.е., осъществили са се фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по друга причина на сделката. В случая, такива факти не са установени по делото, поради което претенцията е счетена за основателна и доказана до размера на сумата 5 363 лв. Несъгласието на касаторката с приетото за установено и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), които не са предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК жалбоподателката следва да заплати на ответната страна по жалбата юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 150 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение