Определение № 1499 от 06.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 202/2023 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна жалба от Н. Г. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат П. против определение № 618 от 4.11.2022г. по в.ч.гр.д. № 218 по описа за 2022г. на Окръжен съд Сливен, с което е оставена без уважение молбата й /с вх.№ СД-05-01 от 24.10.2022г./за изменение на въззивно решение № 258 от 6.10.2022г. по в.гр.д. №218/2022г. на ОС Сливен в частта за разноските. Счита така постановения акт за неправилен, поради което желае да бъде отменен, а подадената частна жалба уважена. Срещу подадената частна жалба е постъпил отговор от ГД“Изпълнение на наказанията“София, чрез процесуалния представител старши юрисконсулт С., с която се оспорва нейната основателност. Счита, че спорът е с ниска правна и фактическа сложност, доколкото е разрешен въз основа на изготвена експертиза, а и се касе от поредица от дела /образувани са около 20 идентични производства/, които се разрешават по идентичен начин. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените в частната жалба доводи и данните по делото, я намира за неоснователна поради следното: С постановеното въззивно решение № 258 от 6.10.2022г. частично е уважен предявения от Н. Г. М. иск, като е признато за установено, че тя има право на 90 дни /от претендираните 132/ допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода 25.02.2003г.- 30.06.2013г. Съобразявайки вида и характера на спора и считайки за основателно направеното възражение за прекомерност, съдът е преценил, че разноските следва да бъдат определени на база, предвиденото в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение за неоценяем иск. Последвала е молба за изменение на решението в частта за разноските, която е оставена без уважение със сега обжалваното определение. Мотивите на съда са, че предмет на иска е субективно непарично право на съществуване правото на допълнителен служебен отпуск, което установяване е извършено преди да е прекратено служебното правоотношение. Касае се за неоценяем иск, доколкото едва след прекратяване на служебното правоотношение така установеното субективно право би могло да придобие имуществен характер, което и е обусловило възможността за касационно обжалване. С настоящата частна жалба Н. Г. М. оспорва тези изводи като счита, че следва да намери приложение нормата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004г., а не посочената от съда на чл.7, ал.1, т.4. Изразява становището си, че спорът е с материален интерес, защото това, че предмет са непарични субективни граждански права, не ги прави неоценяеми. Правото на отпуск е имуществено право. Счита, че изложеното от съда теза би била вярно, ако се касаеше до неимуществени права /на име, живот, мнение/ или до факти с правно значение /произход, стаж и др./ В случая, следва определящо значение да има не видът правна защита, а видът на правото и след като към датата на подаване на жалбата правата, предмет на установяване, по делото са с имуществена стойност от 8 734.17лв. /за 132 дни отпуск/, това е цената, въз основа на която следва да бъде изчислено дължимото адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на жалбоподателката. Нормата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004г. е приложима за дела с определен материален интерес. Искът, с който се признава съществуването на конкретно право /какъвто е настоящия/ няма определен материален интерес. Съгласно установената практика /вж. напр. решение № 76/15.07.2016г. по т. д. № 888/2015г. на ВКС, I т.о., определение № 449/29.07.2015г. по ч.т.д. № 1596/15г. на ВКС, I т.о./, след като липсват критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по правилата на чл. 69, ал. 1 ГПК, както и за определяне на приблизителна цена по чл. 70, ал. 3 ГПК, то искът е неоценяем. Предмет на предявения иск е само установяване на съществуване на правото, поради което не могат да бъдат споделени възраженията на жалбоподателя за определяне на стойността му /доколкото такъв диспозитив не е постановяван/. Неоснователно е и направеното възражение за несправедлив размер на присъденото възнаграждение. Служебно известният факт на състава за наличието на множество идентични на настоящето дела и фактът че въззивният акт е постановен в изпълнение на дадени от касационната инстанция задължителни указания, са аргументи които са в потвърждение на направеният от съда извод, че спорът не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, което налага редуциране на възнагражденията за въззивната и касационната инстанции. Мотивиран от изложеното, съставът на Върховен касационен съд,