Определение № 3863 от 07.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4772/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба от адвокат Б. П. З., чрез пълномощника му Е. И. З. (съпруга), срещу определение №401/15.06.2023г. по в.гр.д.№337/2022г. на Окръжен съд – Шумен, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските, като намали размера на присъденото в полза на „С. Т.“ ЕООД адвокатско възнаграждение от 3 963лв. на 2 644,93лв. В жалбата се твърди, че възнаграждението за разглеждане на делото пред въззивната инстанция не е съобразено с минималните размери на адвокатските възнаграждения в Наредба №1/2004г., в редакцията ѝ към 04.11.2022г., а присъденият размер не отговаря на обективните критерии по смисъла на чл.36, ал.1 от Закона за адвокатурата. При пренецка на неговата прекомерност съдът не е съобразил обстоятелството, че същото следва да се определи както с оглед цената на иска, така и предвид характера на предявените искове за установяване на дискриминационното поведение на ответника и преустановяване на същото. По същество претендира отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което да се намали размера на присъдените в полза на насрещната страна разноски. Насрещната страна „С. Т.“ ЕООД с писмен отговор, чрез адвокат Е. Ф., оспорва жалбата. Твърди, че приложимата в конкретния случай редакция на Наредба №1/2024г. е тази към датата на сключване на договора и заплащане на уговореното възнаграждение. Дори да се приложи нейната предходна редакция, то с оглед броя, вида и цената на предявените искове, договореното възнаграждение от 3 936лв. с ДДС не е прекомерно. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, съставът на Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивното производство пред Окръжен съд – Шумен по г.д. № 337/2022г. е приключило с решение № 56/07.03.2023г. С обжалваното определение № 401/15.06.2023г. е оставена без уважение молбата на Б. П. З. за изменение на решението в частта за разноските, като бъде намален размера на присъденото на ответника адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред въззивната инстанция от 3 936лв. с ДДС на 2 644,93лв. с ДДС. За да постанови този резултат, въззивният съд посочил, че предмет на производството са искове с правно основание чл.7, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДискр., както и искове за обезщетение на претърпените вреди с цена от 30 965,56лв. за имуществените и от 12 000лв. за неимуществените вреди. Приел, че приложима към процесните отношения е Наредба №1/2004г. в редакцията ѝ след изменението с ДВ, бр.88/04.11.2022г. С оглед на това, направил извод, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от ответника за осъщественото пред въззивната инстанция процесуално представителство в размер на 3 936лв. с ДДС, не е прекомерно, поради което не са налице основания за изменението му. Съставът на Върховния касационен съд намира, че определението е правилно. Предмет на производството са искове за установяване на дискриминационно поведение на ответника, като работодател, по отношение на ищеца (негов работник) и за заплащане на обезщетение за претърпените от това поведение вреди – имуществени от 30 965,56лв. и неимуществени от 12 000лв. Договореното и заплатено от ответната страна адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция е в размер на 3 936лв. с ДДС (л.39). При преценка основателността на въведеното възражение за прекомерност, съдът съобразява Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 (задължително за съдилищата, съгласно чл.633 ГПК). В същото е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. Съобразява и тълкуването дадено в решенията на ЕСПЧ по Дело “Ч. и К. срещу България“ и „С. срещу България“, според което при определяне възнаграждението за осъществено процесуално представителство като процент от стойността на претенциите за неимуществени вреди, без съобразяване на фактическата, правна сложност на делото и действително извършената работа, липсва връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд. С оглед изложеното, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери. Прекомерността на възнаграждението следва да бъде преценена при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа. В конкретния случай: делото се характеризира с фактическа и правна сложност, с оглед неговия предмет, вида и броя на предявените искове, въведените възражения, както и цената на иска за обезщетение за имуществени вреди; обема на извършената работа от процесуалния представител на въззиваемата страна (ответник) – депозирал писмен отговор на въззивната жалба и се явил в проведеното открито съдебно заседание; производството пред въззивната инстанция е приключило в едно съдебно заседание; предмет на разглеждане и произнасяне са били всички наведени с исковата молба и отговора твърдения и възражения по предявените искове. С оглед на това, изводът в обжалвания съдебен акт за липса на прекомерност на договореното и заплатено възнаграждение за осъщественото от адвокат Е. Ф. процесуално представителство на ответника (въззиваема страна) „С. Т.“ ЕООД пред въззивната инстанция от 3 936лв. (с ДДС), е съобразен с действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. При така изложените съображения съдът намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. В настоящото производство разноски не се дължат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение