Определение № 1409 от 24.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5411/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Делото е образувано по частна жалба вх. № 21258/01.09.2023 г. на Д. Й. С. и С. С. З., чрез адвокат А. А., както и по частна жалба вх. № 22587/19.09.2023 г. на Д. Ж. А. и Б.Ж. А. (непълнолетна, действаща със съгласието на майка си Ж. М. Ж.), чрез адвокат А. А., срещу определение № 3172 от 17.08.2023 г. по гр. д. № 20233100500838/2023 г. на Окръжен съд – Варна, с което е допълнено р ешение № 797 от 29.06.2023 г. по същото въззивно дело, на основание чл. 248 ГПК, като са осъдени Д. Й. С. и С. С. З. да заплатят на адвокат А. А. сумата от 4588.47 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ и съдействие на Д. Ж. А. и Б. Ж.А., действаща със съгласието на своята майка Ж. М. Ж., в производството пред Окръжен съд - Варна, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. Въззивният съд е бил сезиран с молба на адвокат А. А. - процесуален представител на Д. Ж. А. и Б. Ж. А., действаща със съгласието на своята майка Ж. М. Ж., с която е поискано допълване в частта за разноските на постановеното от него решение № 797 от 29.06.2023 г. С молбата се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство, на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА, на всяка страна-молител пред въззивната инстанция. Окръжен съд – Варна е намерил молбата за допустима и основателна. Изложил е, че производството пред втората съдебна инстанция е образувано по въззивна жалба на Д. Й. С. и С. С. З., заместили ответника С. А. С. по реда на чл. 227 ГПК, срещу решение № 3978 от 14.12.2022 г. по гр. д. № 5909/2021 г. по описа на Районен съд - Варна в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба на недвижими имоти - самостоятелни обекти, изградени в поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с административен адрес: [населено място],[жк], [улица], представляващи: офис № *, апартамент № *, апартамент № *, гараж № * (подробно описани), между съделители и при квоти, както следва: 3/12 ид. ч. за Д. Ж. А.; 3/12 ид. ч. за Б. Ж. А., действаща чрез своята майка и законен представител Ж. М. Ж.; 2/12 ид. ч. за Е. И. К.; 2/12 ид. ч. за Д. Й. С. и 2/12 ид. ч. за С. С. З., последните две - наследници на ответника С. А. С.. С решение № 797 от 29.06.2023 г. въззивният съдебен състав е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част, като не се е произнесъл за разноските. Окръжен съд – Варна е посочил, че съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът дължи произнасяне и по искането за разноски. При оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, насрещната страна по делото се осъжда да заплати възнаграждение за осъществената безплатна адвокатска помощ, ако и доколкото са налице основания по чл. 78 ГПК за ангажиране отговорността й за разноски, като техният размер се определя от съда. съобразно предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай, с оглед изхода на спора, в полза на Д. Ж. А. и Б. Ж. А. е възникнало право за присъждане на разноски, което е упражнено в последното по делото съдебно заседание, чрез представляващия ги адвокат. По делото са представени договори за правна помощ и съдействие (л. 45 и л. 47 ), от които е видно, че са сключени на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА - за оказване на безплатна помощ във въззивното производство. Съдът е взел предвид, на първо място, обстоятелството, че по отношение на двамата съделители, представлявани от адвокат А., не се е наложило организирането и осъществяването на разделна защита - действията на единия са ползвали и другия. Поради това е счел, че възнаграждение се дължи за един адвокат. Тъй като са налице предпоставките по чл. 78 ГПК за страната, на която е оказана безплатна защита, то за адвоката, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА се е породило право за присъждане на възнаграждение. При определяне на дължимото възнаграждение Окръжен съд – Варна е съобразил Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в ред. преди изм. и доп. ДВ, бр. 14/18.02.2025 г.). Приел е, че с оглед предмета на делото, приложима е разпоредбата на чл. 7, ал. 4, изр. първо, във вр. с ал. 2 от същата наредба. Материалният интерес е равен на цената на защитаваното право – 3/12 (квотата в общността на всеки от двамата представлявани съделители) от 196 923.00 лв. (сбора от данъчните оценки на недвижимите имоти, предмет на делбата), или 49 230.90 лв. При тези данни съдът е заключил, че минималният размер на адвокатското възнаграждение за въззивното производство е равен на 4588.47 лв. Сумата следва да се присъди на адвоката, оказал безплатната помощ. Съдът е посочил и че по аргумент на чл. 78, ал. 2 ГПК, при преценката за отговорността за разноски съдът следва да съобрази поведението на насрещната страна. В производството по съдебна делба пред въззивна инстанция, за разлика от това пред районния съд, страните вече имат определено процесуално качество според позицията си в делото. Въззивната жалба на Д. Й. С. и С. С. З. е приета за неоснователна, поради което на основание чл. 78, ал. 2 ГПК разноските на въззиваемите, оспорили жалбата - Д. и Б. А., следва да се понесат от жалбоподателите. С частната жалба на Д. Й. С. и С. С. З. определението на Окръжен съд – Варна по чл. 248 ГПК се атакува като незаконосъобразно и необосновано и се иска отмяната му. Жалбоподателите Д. Ж. А. и Б. Ж. А. считат, че на пълномощника им се дължи допълнително възнаграждение в размер на още 4588.47 лв., евентуално - още 3939.37 лв. В частната им жалба се излага, че адвокатът има право на възнаграждение за всяко от представляваните лица; оспорва се определеният от въззивния съд материален интерес, защитаван пред втората съдебна инстанция. Всяка група жалбоподатели оспорва частната жалба на другата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Частните жалби са процесуално допустими, но неоснователни. Законосъобразно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и на основание чл. 248 ГПК е допълнил решението си, като е присъдил адвокатско възнаграждение на адвокат А. А.. Последният е представлявал ответниците по въззивната жалба Д. Ж. А. и Б. Ж. А. в производството пред Окръжен съд – Варна при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА и своевременно е поискал присъждането на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА; въззивната жалба е била счетена за неоснователна; искането по чл. 248 ГПК за допълване на въззивното решение е своевременно направено. Същевременно настоящият съд намира присъденото от Окръжен съд – Варна адвокатско възнаграждение за адекватно по размер. В тази връзка съобразява, че по силата на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.), в редакцията й преди изм. и доп. ДВ, бр. 14/18.02.2025 г., минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като същият следва да съобрази естеството на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа, и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая присъденото адвокатско възнаграждение от 4588.47 лв. е съобразено с горните критерии, като в тази връзка съдът съобразява, че спорен пред втората съдебна инстанция е бил единствено въпросът дали завещателното разпореждане е нищожно поради задължение за възмездна престация; адвокат А. е подал от името на доверителите му общ писмен отговор на въззивната жалба, в който са изложени кратки съображения за нейната неоснователност; делото е приключило след две открити съдебни заседания, без да са правени доказателствени искания и да са събирани нови доказателства. Изложеното обуславя потвърждаване на обжалваното определение. За настоящото производство не се дължат разноски. Налице е трайно установена практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, съгласно която производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер и не попада в приложното поле на чл. 81 ГПК, поради което в него не се носи отговорност за разноски. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, няма основание за присъждане на такива и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт, каквото е настоящото дело. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,