Определение № 7717 от 10.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7045/2025 г.

Образувано е по частна жалба на Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД, с ЕИК 200299615, със седалище в гр. София, район "Изгрев", кв. "Дианабад", бул. "Г. М. Димитров" № 1, представлявано от изпълнителните директори – Б. Г. И. и К. М. К., чрез процесуален представител – адв. Д. Стоянов от Софийска адвокатска колегия (САК), срещу Определение № 1106/18.06.2025 г., постановено по адм. дело № 655/2025 г. по описа на Административен съд – София-област (АССО), с което са оставени без разглеждане исканията на Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД за спиране на предварителното изпълнение на Решение № 365-03/10.06.2025 г. на Комисията за финансов надзор (КФН/Комисията), както и за ограничаване срока на приложената с Решение № 365-03/10.06.2025 г. на КФН принудителна административна мярка (ПАМ) до 1 (един) месец. Частният жалбоподател мотивира наличие на касационни основания по чл. 209, т. 3, във връзка с чл. 236 АПК. Защитната му теза, обуславяща неправилност на атакуваното определение, е за допустимост на производството, образувано с претенцията за спиране на предварителното изпълнение на решението на КФН. Като основен аргумент в подкрепа на застъпеното становище сочи нормативното предписание на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ/Конституцията), което гарантира принципната възможност, ако такава изрично не е изключена със закон, на всеки гражданин или юридическо лице да оспорва пред съд засягащите го административни актове. Намира, че в случая не е налице отстъпление от регламентираното в Конституцията право на оспорване, още повече, че ефективното му зачитане би могло да се осъществи единствено в случай, че съдът допусне разглеждане на искането по чл. 166, ал. 2 АПК по същество. В контекста на последното излага, че приложената от Комисията ПАМ е срочна – за период от три месеца, в който времеви отрязък е обективно невъзможно да приключи съдебното производство във връзка със законосъобразността й, още повече, че същото предполага двуинстанционен контрол, а след изпълнението й ще отпадне правният интерес за жалбоподателя от отмяната, поради което и единствената възможност за защита на накърнените права в случая се явява разглеждането на искането за спиране на предварителното изпълнение и произнасянето по неговата основателност. Не отрича, че съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 5/08.09.2009 г., постановено по тълк. дело № 1/2009 г. на Конституционния съд (КС) на РБ, недопустимостта на съдебния контрол би могла да бъде следствие от изрично законово предписание в този смисъл, но счита, че в случая такова липсва. Позовавайки се на практика на КС на РБ, твърди, че подобни изключения биха могли да се обосноват единствено със сериозни и основателни причини или със защита на особено важни интереси на гражданите и обществото. Акцентира на предходна редакция на чл. 166, ал. 4 АПК, от чието предписание според жалбоподателя се потвърждава аргументираната теза, че при липса на изрично изключение от съдебния контрол по отношение законосъобразността на основния административен акт, не следва да бъде отричана допустимостта на производството по отношение на неговото предварително изпълнение. По същество твърди, че са налице предпоставките, визирани в чл. 166, ал. 2, изр. 2-ро АПК, т.к. се установяват нововъзникнали обстоятелства, които правят незаконосъобразно допуснатото ex lege предварително изпълнение на акта на КФН. Позовава се на постановеното по търг. дело № 480/2023 г. по описа на Окръжен съд (ОС) – Пловдив Определение № 926/19.06.2025 г., с което е допуснато обезпечение на исковете, предявени от П. Т. Г., К. П. Г. и Б. П. Г. и тримата с адрес в гр. Пловдив, против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве" АД, за заплащане на всеки един от ищците на сумата от по 180 000,00 лева, или общо 540 000,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, търпени от ищците вследствие на смъртта на М. Б. Г. - тяхна съпруга и майка, настъпила на 06.12.2022 г. вследствие на пътно-транспортно произшествие, осъществило се на 28.11.2022 г. в гр. Пловдив, на кръстовището на ул. "Солунска" и ул. "Росен", по вина на Т. В. М., при управление на моторно превозно средство (МПС) - товарен автомобил Мерцедес Спринтер" с рег. N [рег. номер], по отношение на който автомобил е сключен договор за застраховка "гражданска отговорност" със Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.05.2023 г. до окончателното плащане, чрез налагане на запор върху вземанията на Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД, по банковите му сметки, разкрити в "УниКредит Булбанк" АД, до размер на сумата от 697 000,00 лева. Твърди, че в изпълнение на допуснатата обезпечителна мярка ЧСИ И. К. е образувал изп. дело № 261/2025 г. и е наложил запор върху сметките на дружеството, за което последното е уведомено от обслужващата го банка. Намира, че допуснатото обезпечение съставлява прецедент, който ще провокира множество граждани да упражнят правата си по аналогичен начин и доколкото дружеството е задължено по силата на приложимата в областта нормативна регламентация да поддържа застрахователен технически резерв по всеки конкретен случай, по този начин би се стигнало до свръхпровизиране на съответната претенция, а оттам и до риск за изпадане в ликвидна криза от застрахователя. Поддържа, че е възможно да възникнат трудно поправими вреди за дружеството, доколкото мярката ще доведе до преустановяване на дейността по сключване на застраховки в съответните държави извън РБ, а това ще намали и приходите на застрахователя и ще го изложи на риск от изпадане в неплатежоспособност, а същевременно най-малко 1,48 млн. европейски граждани ще бъдат поставени в затруднение. Наред с горното, обосновава немотивираност както на обжалваното определение, така и на изводите, обективирани в оспорения пред първоинстанционния съд индивидуален административен акт. По изложените съображения претендира отмяна на обжалваното определение. Ответникът – КФН, с БУЛСТАТ 131060676, със седалище в гр. София, район "Оборище", ул. "Будапеща" № 16, в писмен отговор, подаден чрез процесуални представители – главен юрисконсулт в отдел "Съдебна защита", Дирекция "Правна" при КФН К. К. С. и главен юрисконсулт в отдел "Съдебна защита", Дирекция "Правна" при КФН С. П. Л., оспорва частната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваният съдебен акт да се остави в сила. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С оспореното пред АССО Решение № 365-03/10.06.2025 г. и на основание чл. 13, ал. 1, т. 21 от Закона за Комисията за финансов надзор (ЗКФН), чл. 588, ал. 4 и ал. 5, чл. 587, ал. 6, чл. 594, чл. 587, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 587, ал. 3, т. 6 и чл. 2 от Кодекса за застраховането (КЗ), във връзка с чл. 59, ал. 1 и ал. 2 АПК и чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), КФН е забранила на Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД да сключва нови застрахователни договори, да удължава срока на сключени договори и да разширява покритието по тях при осъществяване на трансгранична застрахователна дейност при условията на свободата на предоставяне на услуги по всички класове застраховки, за срок от 3 (три) месеца, считано от 01.07.2025 г. За да остави без разглеждане исканията на Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД за спиране на предварителното изпълнение на Решение № 365-03/10.06.2025 г. на Комисията, както и за ограничаване срока на приложената с Решение № 365-03/10.06.2025 г. на КФН ПАМ до 1 (един) месец, съдът е приел, че искането за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение е недопустимо поради изричното и императивно правило на чл. 13, ал. 3, изр. 3-то ЗКФН, според което при обжалването на актовете на Комисията чл. 166 АПК не се прилага, а нормите на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), евентуално относими към второто искане, също не могат да се приложат, доколкото съгласно чл. 144 АПК те намират приложение единствено към неуредените в АПК въпроси, какъвто не е случаят поради наличието на чл. 166 АПК. По изложените решаващият състав на АССО е оставил без разглеждане исканията на Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД за спиране на предварителното изпълнение на Решение № 365-03/10.06.2025 г. на Комисията, както и за ограничаване срока на приложената с Решение № 365-03/10.06.2025 г. на КФН ПАМ до 1 (един) месец. Определението е правилно. Застъпените от страните по делото защитни тези в контекста на твърдението на частния жалбоподател за неправилност на атакуваното определение очертават спорния въпрос, изискващ от настоящата инстанция да извърши проверка досежно допустимостта на заявените от искателя в първоинстанционното производство претенции за спиране на предварителното изпълнение на издаденото от КФН решение и за допускане на обезпечение под формата на намаляване срока на приложената от Комисията ПАМ. Актът на КФН е издаден на основание чл. 13, ал. 1, т. 21 ЗКФН, 588, ал. 4 и ал. 5, чл. 587, ал. 6, чл. 594, чл. 587, ал. 1, т. 4, във връзка с чл. 587, ал. 3, т. 6 и чл. 2 КЗ, във връзка с чл. 59, ал. 1 и ал. 2 АПК и чл. 22 ЗАНН и обективира волеизявление, съдържащо забрана за застрахователното дружество да сключва нови застрахователни договори, да удължава срока на сключени договори и да разширява покритието по тях при осъществяване на трансгранична застрахователна дейност при условията на свободата на предоставяне на услуги по всички класове застраховки, за срок от 3 (три) месеца, считано от 01.07.2025 г. Нормата на чл. 13, ал. 1, т. 21 ЗКФН (в относимата редакция, а именно – ДВ, бр. 31 от 2025 г., в сила от 28.06.2025 г.) регламентира правомощието на Комисията по предложения на ресорния заместник-председател да прилага принудителните административни мерки, предвидени в Закона за публичното предлагане на ценни книжа (ЗППЦК), Закона за дружествата със специална инвестиционна цел и за дружествaта за секюритизация (ЗДСИЦДС), Закона за пазарите на финансови инструменти (ЗПФИ), Закона за дейността на колективните инвестиционни схеми и на други предприятия за колективно инвестиране (ЗДКИСДПКИ), Закона за прилагане на мерките срещу пазарните злоупотреби с финансови инструменти (ЗПМСПЗФИ), КЗ и в Кодекса за социално осигуряване (КСО), които са в изричната компетентност на Комисията. Според предписанието на чл. 588, ал. 4 КЗ принудителните административни мерки по чл. 587, ал. 2 се прилагат с писмено мотивирано решение на заместник-председателя, а тези по чл. 587, ал. 3 - 5 – с писмено мотивирано решение на комисията, като същите се съобщават на заинтересованото лице в 7-дневен срок от постановяването им и подлежат на обжалване пред АССО. По аргумент от ал. 5 с.з. решението за прилагане на принудителни административни мерки подлежи на незабавно изпълнение независимо дали е обжалвано, като обжалването му не спира неговото изпълнение. Съгласно нормата на чл. 587, ал. 6 КЗ, също посочена в решението на КФН, при прилагането на принудителни административни мерки по ал. 2, т. 2 – 4, ал. 3, т. 3, 5, 6, 12 и 13 и ал. 4 разпоредбите на АПК относно обясненията и възраженията на заинтересованите лица не се прилагат, а според чл. 594 КЗ, когато Комисията бъде уведомена от съответния компетентен орган на държавата членка на клона или по предоставяне на услуги относно застраховател или презастраховател със седалище в РБ, който нарушава законодателството на държавата, на чиято територия извършва дейност при условията на правото на установяване или на свободата на предоставяне на услуги, комисията, съответно заместник-председателят, прилага съответни принудителни административни мерки по чл. 587 и уведомява компетентния орган на съответната държава членка за предприетите мерки. Конкретната ПАМ, която Комисията е избрала в случая, е посочената в чл. 587, ал. 3, т. 6 КЗ, а именно – забрана за сключване на нови застрахователни или презастрахователни договори по всички или по отделни класове застраховки, удължаване срока на сключени договори и разширяване на покритието по тях за срок, не по-дълъг от 6 месеца, като за да упражни правомощието, се е позовала на чл. 587, ал. 1, т. 4 КЗ, според чийто текст Комисията или заместник-председателят може да прилагат мерките по ал. 2 и 3, когато установят, че застраховател, презастраховател, негови служители, всяко от лицата по чл. 80, лица, които сключват сделки за сметка на застрахователя или презастрахователя, акционери или член-кооператори, притежаващи пряко, заедно със или чрез свързани лица 10 или повече от 10 на сто от гласовете в общото събрание или от капитала на застрахователя или презастрахователя, са извършили действия или са допуснали бездействия, които могат да доведат или са довели до застрашаване интересите на ползвателите на застрахователни услуги. Принудителните административни мерки, които КФН може да налага с оглед описаната по-горе нормативна уредба, и една от които очевидно е приложена и в случая, по своя характер безспорно съставляват разпореждания на административен орган, квалифициращи се като индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК. Не е дискусионен въпросът, че мерките засягат неблагоприятно правата и законните интереси на своя адресат, т.к. предвиждат конкретно ограничение в стопанското му поведение за определен период от време. Вярно е, че разпоредбата на чл. 120, ал. 2 КРБ, доразвивайки основния принцип на законност в държавата и утвърждавайки последната като правова държава, в която функционира разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, предоставя възможност на всяко лице, което е засегнато от конкретен административен акт, да постави въпроса за решаване пред съответния компетентен съд в системата на българските съдилища. Така регламентираното право на защита обаче, както правилно сочи жалбоподателят, не е всеобхватно. Както е записано и в Решение № 13/12.07.1993 г., постановено по конст. дело № 13/1993 г. по описа на КС на РБ, в сравнителноправен аспект административното правораздаване не познава система на съдебен контрол върху администрацията, който да функционира на основата на общата клауза в пълен обем. Така поради специфичния си характер и предмет и с оглед предписанието на чл. 120, ал. 2 КРБ е възможно изключването на определена категория административни актове от обхвата на подлежащите на съдебно обжалване властнически волеизявления. Конституционната норма указва изключенията от правото на достъп до съд да бъдат изрично предвидени в закон. КС на РБ е имал възможност да тълкува използвания в разглежданата разпоредба термин "изрично", като в свое Решение № 6/18.07.2019 г. по конст. дело № 6/2019 г. е приел, че той обозначава еднозначно, недвусмислено, изключване от общото правило, което трябва да бъде оформено чрез белези, позволяващи ясно отграничение и конкретизация на съответната категория актове по вид, автор или съдържание. При така изложените терминологични бележки следва да се посочи, че обратно на застъпената от оспорващия теза, преценката за допустимост на подаденото пред АССО искане за спиране на предварителното изпълнение не е обвързана от проверка за наличие на подобно изключение. Според предписанието на чл. 13, ал. 3 ЗКФН индивидуалните административни актове на КФН се мотивират и подлежат на обжалване пред АССО, по реда на АПК, като съгласно второто изречение на нормативния текст обжалването не спира изпълнението на индивидуалния административен акт, а според третото - при обжалване чл. 166 АПК не се прилага. Следователно актовете на КФН очевидно не са изключени от съдебен контрол, а тъкмо напротив – законът изрично е предвидил тяхната обжалваемост пред АССО. Единственото ограничение, което е поставил нормотворецът, е досежно приложението на чл. 166 АПК, но в тази връзка следва да се посочи, че възможността за спиране на допуснато предварително изпълнение, каквато предвижда тази норма, съвсем не се отъждествява с правото на оспорване и защита пред съд, поради което и генерално не може да обоснове нарушение на чл. 120, ал. 2 КРБ. Но дори правилото на чл. 166 АПК да се разгледа като специфично проявление на правото на оспорване, заложено в чл. 120, ал. 2 Конституцията, т.к. предвижда процесуален ред за защита против допуснатото по разпореждане на административния орган или по силата на закона предварително изпълнение, доколкото законодателят изрично и еднозначно е предвидил неприложимост на тази възможност спрямо актовете на КФН, то няма спор, че правото на достъп до съд е ограничено именно в изпълнение на конституционната норма. А дали упражнената преценка от страна на законодателя е в съответствие с Конституцията и отразява необходимостта от защита на сериозни и основателни причини или на особено важни интереси на гражданите и обществото, или непропорционално засяга възможността на адресата да поиска спиране на предварителното изпълнение е въпрос от компетентността на КС на РБ и в съвсем друго производство. Следва да се акцентира и на обстоятелството, че съгласно нормата на чл. 166, ал. 4 АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2, само тогава, когато не се предвижда изрична забрана за подобен съдебен контрол. Очевидно случаят е точно такъв, т.е. е налице допълнителен аргумент за неприложимост на този процесуален ред. За прецизност на изложението и в отговор на доводите на жалбоподателя настоящият състав намира за необходимо да посочи и че отпадането на правния интерес на жалбоподателя от оспорването на приложената ПАМ по същество може да бъде преценен единствено в рамките на основното производство във връзка с нейната законосъобразност, не и в настоящото, и по никакъв начин не е обвързан с последното. С оглед изложеното изводът на първостепенния съд за недопустимост на искането за спиране на предварителното изпълнение на Решение № 365-03/10.06.2025 г. на КФН, заявено по реда на чл. 166 АПК, е правилен. Регламентираното със закон ограничение от приложимостта на чл. 166 АПК препятства възможността съдът да се произнесе по същество на отправеното искане, затова и последното е недопустимо. (В този смисъл виж и формиралата се по аналогични от правна страна въпроси съдебна практика на Върховния административен съд – Определение № 13953/20.12.2024 г., постановено по адм. дело № 11576/2024 г., петчленен състав на Втора колегия на Върховния административен съд, както и Определение № 6155/11.05.2018 г., постановено по адм. дело № 5097/2018 г., петчленен състав на Втора колегия на Върховния административен съд). Това прави и безпредметно обсъждането на съображенията, обосноваващи според частния жалбоподател наличие на предпоставките по чл. 166, ал. 2 АПК. Правилно е заключението на решаващия състав и по отношение на второто искане, а именно – за ограничаване по реда на ГПК на срока на приложената с Решение № 365-03/10.06.2025 г. на КФН ПАМ до 1 (един) месец. Съгласно препращащата норма на чл. 144 АПК ГПК се прилага единствено по отношение на неуредените в Дял трети АПК въпроси. Възможността за защита против допуснатото предварително изпълнение на административен акт обаче е уредена изрично на посоченото място в АПК, като Кодексът съдържа цяла разпоредба с четири алинеи (Вж.: чл. 166 АПК), която предвижда процесуалния ред за това. Фактът, че законодателят е изключил тази възможност не означава, че допуска прилагането на обезпечителните мерки в ГПК по отношение на съответните обществени отношения. Подобен резултат нито следва от буквалния прочит на чл. 144 АПК, нито отговаря на житейската и правна логика. Следователно АССО правилно е обосновал недопустимост на искането за ограничаване по реда на ГПК на срока на приложената с Решение № 365-03/10.06.2025 г. на КФН ПАМ до 1 (един) месец, което също както и първото, е оставил без разглеждане. От изложеното от фактическа и правна страна по отношение и на двете заявени пред първоинстанциония съд претенции, се налага извод, че обжалваният съдебен акт не страда от наведените пороци, поради което следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода по делото и на основание чл. 143, ал. 3, във връзка с чл. 228, във връзка с чл. 236 АПК, и чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП), във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ (НПП) на ответника по частната жалба – КФН, следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 100,00 (сто) лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во, вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, тричленен състав,