Определение № 2246 от 07.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2756/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. Д. Т. срещу определение № 461/30.05.2024 г. по в. гр. д. № 768/2023 г. на Хасковския окръжен съд, с което без уважение е оставена молба вх. № 3183/02.04.2024 г. за изменение на решение № 109/19.03.2024 г. по същото дело в частта за разноските, като се присъди допълнително сумата 3 015 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на извода на въззивния съд, че по делото са представени два договора за правна защита и съдействие с еднакъв предмет, както и отказа да бъдат присъдени разноски за производството по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд. Ответникът С. М. Й. не е взел становище по частната жалба. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, насочена е срещу въззивно определение, което подлежи на касационен контрол, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Данните по делото сочат, че с решение № 109/19.03.2024 г. по в. гр. д. № 768/2023 г. Хасковският окръжен съд е потвърдил решение № 174/05.06.2023 г. (при верни номер и дата „№ 147/17.08.2023 г.“) по гр. д. № 808/2022 г. на Харманлийския районен съд, с което е признато за установено по отношение С. М. Й., че А. Д. Т. е собственик на недвижим имот - ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], с площ от 245 кв. м., и ответникът е осъден да предаде на собственика владението на имота; със същото решение С. М. Й. е осъден да заплати на А. Д. Т. сумата 2 000 лева - направени по делото пред въззивната инстанция разноски, съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.11.2023 г., като искането в останалата част за заплащане на разноски във въззивното производство в размер на още 2 000 лева - платено адвокатско възнаграждение съгласно договор 13.02.2024 г., и за заплащане на разноски по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд в размер на 15 лева - държавна такса, и 1 000 лева - платено възнаграждение на адвокат съгласно договор от 14.12.2023 г., като неоснователно е отхвърлено. Въззивният съд е приел, че с оглед изхода на спора въззивникът С. Й. следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия А. Т. сумата 2 000 лева - направените разноски по делото пред въззивната инстанция съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.11.2023 г. с предмет - изготвяне и подаване на писмен отговор по подадена въззивна жалба и процесуално представителство пред въззивната инстанция. Представен е и втори договор за правна защита и съдействие от 13.02.2024 г. с предмет процесуално представителство и защита по в. гр. д. № 768/2023 г., като искането за присъждане на разноски по този договор съдът е приел за неоснователно. Посочил е, че съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът може да претендира заплатеното от него възнаграждение на един адвокат, ако е имал такъв, т. е. няма пречка страната да има повече от един адвокат, но ответната страна дължи заплащане на платеното възнаграждение на един адвокат. В случая са представени два договора с един и същи предмет, поради което и доколкото има припокриване на предмета, то ответната страна следва да плати само едно от договорените и съответно заплатени от въззиваемия възнаграждения, а именно в размер на 2 000 лева по договора от 01.11.2023 г. В останалата част искането е прието за неоснователно и е оставено без уважение. За неоснователно е прието и искането в молба вх. № 1552/13.02.2024 г. за присъждане на направените разноски в производството по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено определение за спиране на производството по чл. 108 ЗС до приключване на производство по молба за отмяна на влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД поради твърдяна връзка на преюдициалност. Въззивният съд е посочи, на първо място, че съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски, т. е. искането за разноски е следвало да бъде направено пред апелативния съд. Но дори да се приеме, че постановеното от апелативния съд определение не е окончателен акт и произнасянето по направените в това производство разноски се дължи от въззивния съд като съд по съществото на спора по чл. 108 ЗС, то искането отново е неоснователно. В частната жалба няма направено искане за присъждане на разноски, а по делото не е представено пълномощно за въззивната инстанция и не са представени доказателства за сторени разноски във въззивното производство, представляващи платено възнаграждение на адвокат. Представено е копие от договор от 14.12.2023 г., с договорено и платено възнаграждение в размер на 1 000 лв., с предмет подаване на частна жалба против определение на Хасковския окръжен съд от 06.12.2023 г., но оригиналът на този договор не се намирал в кориците на делото и не бил приложен по образуваното пред апелативния съд производство. В производството пред апелативния съд са представени доказателства единствено за направени разноски в размер на 15 лева, представляващи платена държавна такса, но искане за присъждане на разноски в това производство не е направено. Ето защо съдът е приел, че заплащането на разноски в производството по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на апелативния съд не се дължи. Във връзка с първото искане въззивният съд е посочил, че в случая не се касае за намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение поради прекомерност, а са представени два договора с един и същи предмет, поради което и доколкото има припокриване на предмета, то ответната страна следва да заплати само едно от договорените и съответно заплатени възнаграждения. Заключил е, че не са налице основания и нови доказателства, които да обосновават извод, различен от направения във въззивното решение, и е оставил молбата по чл. 248 ГПК без уважение. Обжалваното определение е неправилно. На л. 32 от въззивното дело се намира приложен договор за правна защита и съдействие от 01.11.2023 г., сключен между А. Т. и адв. Г. Р. Г., с предмет подаване на отговор на въззивна жалба срещу решение № 147/17.08.2023 г. по гр. д. № 808/2022 г. на РС - Харманли и процесуално представителство пред Окръжния съд - Хасково, с договорено и заплатено в брой възнаграждение в размер на 2 000 лева. Представено е и копие от договор за правна защита и съдействие от 13.02.2024 г. на л. 71 от въззивното дело, между същите лица, с предмет процесуално представителство и защита по в. гр. д. № 768/2023 г. на ОС - Хасково - „допъл. възнаграждение“ в размер на 2 000 лева, заплатено в брой. Приложено е на л. 72 копие от договор от 14.12.2023 г. за правна защита и съдействие с предмет подаване на частна жалба срещу определение от 06.12.2023 г. по в. гр. д. № 768/2023 г. на ОС - Хасково и процесуално представителство пред Апелативния съд - Пловдив, с договорено и заплатено в брой възнаграждение на адв. Г. Г. в размер на 1 000 лева. Копие от платежно нареждане/вносна бележка за заплатена държавна такса в размер на 15 лева е приложено на л. 4 по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд. Искане по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд за присъждане на разноските по водене на делото в това производство не е заявено от адв. Г. Г.. При така установените данни настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че неправилно въззивният съд е приел наличието на два договора за правна защита и съдействие с еднакъв предмет. Това е така, защото заплатеното по втория договор в размер на 2 000 лева представлява допълнително възнаграждение за производството пред въззивния съд, което по тази причина е дължимо с оглед изхода на спора. Същото е посочено и в списъка на разноските, приложен на л. 70 от въззивното дело. Неправилно е и становището, че липсата на искане по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд за присъждане на разноски по същото производство, е пречка такива да бъдат присъдени с решението по съществото на спора. Искане в този смисъл е направено в молба от 13.02.2024 г., приложена на л. 69 от въззивното дело № 768/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, като към молбата са приложени копия от договорите от 14.12.2023 г. и от 13.02.2024 г. за правна защита и съдействие (л.л. 72 и 71). Молбата е докладвана в откритото съдебно заседание на 14.02.2024 г., в което въззивникът (сега касатор) се е явил (л. 76 от въззивното дело). Представянето на копия от договорите също не е пречка за присъждане на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение, предвид липсата на искане за представяне на оригиналите. Като неправилно, обжалваното определение следва да бъде отменено и вместо него следва да бъде постановено друго, с което допълнително бъдат присъдени сумата 2 000 лева - разноски по в. гр. д. № 768/2023 г. на Хасковския окръжен съд, представляващи адвокатско възнаграждение, и сумата 1 015 лева, представляваща разноски по в. ч. гр. д. № 11/2024 г. на Пловдивския апелативен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.