Определение № 7970 от 26.06.2024 г. на ВАС по адм. д. № 6415/2024 г.

Производството e по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „НП – Транс 05“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. Лалова, срещу определение № 5037 от 23.04.2024 г. на тричленен състав на Върховен административен съд /ВАС/, седмо отделение, постановено по адм. дело № 2688/2024 г. В частната жалба се твърди неправилност на оспореното определение, като постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Иска се оспореното определение да бъде отменено, както и присъдени направените по делото разноски. Ответникът – Агенция „Пътна инфраструктура“, изразява становище за неоснователност на частната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното определение, и срещу акт, подлежащ на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение № 5037 от 23.04.2024 г. на тричленен състав на ВАС, постановено по адм. дело № 2688/2024 г., е отхвърлено искането на „НП – Транс 05“ ЕООД за допълване на определение № 3255 от 18.03.2024 г. на ВАС по адм. дело № 2688/2024 г. в частта за разноските, като неоснователно. Прието е от тричленния състав на ВАС, че отговорността за разноските в съдебното производство по оспорване законосъобразността на обжалвания електронен фиш, какъвто е спора по същество, висящ пред Административен съд - Плевен, е уредена в разпоредбата на чл. 143 от АПК и е обусловена от изхода на делото, поради и което компетентен да се произнесе по спора по същество и съответно с оглед на резултата и за разноските, е административния съд, след възобновяване на спряното производството с финализиращия съдебен акт. Така постановеното определението е правилно. Разпоредбата на чл. 143 от АПК регламентира, че съдебните разноски се присъждат на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, и се дължат от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно, т.е. дължимостта е обусловена от постановения при оспорването правен резултат. Съдът се произнася по искането за разноски при приключване на производството в съответната инстанция /чл. 172а, ал. 1, т. 7 от АПК и чл. 81 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК/, което води до извод, че отговорността за разноските се определя с акта, с който се решава материалноправния спор или се слага край на съдебното производство. Дължимостта на съдебните разноски зависи от крайния резултат на делото предвид чл. 143 от АПК и чл. 78 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, защото правото на разноски за страната зависи от разрешаването на спора по същество. Съгласно правилото на чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. За да се реализира отговорността за разноски следва самият акт да слага край на делото и с него да приключва съдебния спор. Разпоредбата не намира приложение, когато съответното производство приключва с акт, след който спорът продължава да бъде висящ /както в настоящия случай/. При него разноските на страната, включително и за адвокатско възнаграждение, ще бъдат възложени при приключване на съдебния процес с оглед изхода на материалноправния спор. С постановеното по делото определение не е разрешен по същество правния спор и същото не слага край на делото. Разпоредбите на чл. 143 от АПК регламентират правото на разноски с оглед крайния изход на спора, поради което същите следва да се присъдят по реда на чл. 226, ал. 3 от АПК. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното определение е постановено при липса на касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3, във вр. с чл. 236 от АПК, поради което следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 236 от АПК, Върховен административен съд, петчленен състав на Втора колегия