Определение № 110 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4888/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията) срещу определение № 2374/24.09.2024 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 2260/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното определение е обжалвано в частта, с която е потвърдено първоинстанционно определение от 02.05.2024 г. по гр. дело № 1977/2020 г. на Софийския градски съд (СГС) – в частта, с която комисията-жалбоподател е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса в размер 3 026.89 лв. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от определението. В изложението към жалбата, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: „предвид трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, че отговорът на този въпрос щял да допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да постанови обжалваната част от определението си, въззивният съд е установил, че първоинстанционното производство по предявените от КОНПИ искове по чл. 153, ал. 2 от ЗПКОНПИ (понастоящем ЗОНПИ) е прекратено с влязло в сила определение, поради извършен от комисията отказ от исковете. САС е приел, че с разпоредбите на чл. 78, ал. 2, във вр. с чл. 75, ал. 3 от ЗОПДНПИ (отм.) и на чл. 157, ал. 2, във вр. с чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, които са специални по отношение на ГПК и ДОПК, законът постановява изрично, че дължимата държавна такса и съдебните разноски следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото – такава е както хипотезата на отхвърляне на иска с решение по същество, така и когато делото бъде прекратено при наличието на изявление по чл. 232 и 233 от ГПК. Съдът е посочил, че аргумент в подкрепа на този извод е и обстоятелството, че предварително внесена държавна такса, каквато е общата законова хипотеза извън изключението по чл. 75, ал. 3 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ, не подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска, освен в конкретните хипотези по чл. 78, ал. 9 ГПК. За горния си извод въззивният съд се е позовал и на актуалната практика на ВКС (определение № 2833/04.10.2023 г., по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 2810/03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на ІV-то гр. отд., определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на ІV-то гр. отд. и др.), съгласно която, становището, че комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на ЗОПДИППД (отм.) – с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси, като се е приемало, че комисията, като процесуален субституент на държавата, не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съобразно чл. 84, т. 1 от ГПК. Съдът отново е изтъкнал, че в следващия закон – ЗОПДНПИ (отм.) и в сега действащия закон – ЗОНПИ, вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси – в зависимост от изхода на спора – чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Изтъкнал е също, че при действието на тези разпоредби е формирана актуалната практика на ВКС, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено – определение № 2366/03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 13/12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на ІV-то гр. отд., определение № 1666/15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г. на ІV-то гр. отд., решение № 147/16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на ІV-то гр. отд. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно определение – в атакуваната му от КОНПИ част. Въззивният съд е дал разрешение на формулирания от комисията-касатор правен въпрос, което е изцяло в съответствие както с решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, така и с актуалната константна практика на ВКС – определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г., определение № 2810/03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г., определение № 4090/17.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3426/2024 г., решение № 147/16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на състави на IV-то гр. отд., на част от която практика апелативният съд и изрично се е позовал в мотивите към определението си. Тази актуална практика на ВКС е формирана по тълкуването и приложението на действащия ЗОНПИ (с предходно заглавие ЗПКОНПИ), съдържащ изрични специални правни норми, регламентиращи заплащането и присъждането на държавната такса в производството по този специален закон – чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал. 3 и чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ, и дерогиращи приложението на общата разпоредба на чл. 84, т. 1 от ГПК, както това е изрично и подробно разяснено в посочените три определения на ВКС. Комисията-жалбоподател неоснователно се позовава (както в частната си касационна жалба, така и при самата формулировка на правния въпрос) на неотносима и на неактуална практика на ВКС, формирана при действието на ЗОПДИППД (отм.), в който липсват подобни специални норми относно държавната такса за производството по този отменен специален закон, които да дерогират приложението на чл. 84, т. 1 от ГПК. При това положение, и тъй като обжалваното въззивно определение е изцяло съобразено с практиката на КС и с актуалната константна практика на ВКС, формирана при действието на приложимия по делото по-нов закон, поставеният от касатора правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (така и разясненията, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение