Определение № 12359 от 03.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9456/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Г. В. К., понастоящем в Затвора в [населено място], против Определение № 1318 от 21.07.2025 г., постановено по адм. дело № 648 по описа за 2025 г. на Административен съд– София-област, с което е била отхвърлена молбата за освобождаване от държавна такса и е отказано предоставяне на правна помощ за производството по адм. дело № 648/ 2025 г. на Административен съд- София- област. Изразени са доводи за незаконност на съдебния акт, и се иска неговата отмяна. Отправя се молба за освобождаване от държавна такса за производството по частната му жалба пред настоящия съд. Прилага декларация за материално и гражданско състояние. Частната жалба е подадена от надлежна страна, адресат на обжалваното определение, в срока по чл. 230 АПК и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, който е неблагоприятен за нея, поради което е процесуално допустима. Преди да се произнесе по съществото й, настоящият състав на Върховния административен съд дължи обсъждане и произнасяне по отправената от К. молба за освобождаване от държавна такса за производството пред настоящия съд. Видно от доказателствата по делото с молба вх. № 4783/25.07.2025 г. на АССО, адв. Юруков е изпратил по делото електронно подписано платежно нареждане за платена държавна такса от 10 лв. Предвид изложеното, молбата за освобождаване от държавна такса за производството по частната жалба се явява безпредметна, респ. не следва да бъда разглеждана по същество. Частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение АССГ е отхвърлил молбата на Г. В. К. за освобождаване от държавна такса и е отказал предоставянето на правна помощ. Производството по адм. дело № 648/ 2025 г. на Административен съд– София- област е образувано по искова молба на Г. К. (именувана „частна жалба № 3014“), предявена против Административен съд– София- град за осъждането на ответника да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 500 000 лв. Първоинстанционният съд е приел, че с исковата молба е направено искане за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ, като е мотивирал неблагоприятния за жалбоподателя резултат с доводи, че в конкретния случай, приложение следва да намери нормата на чл. 24, т. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП). Посочил, че от така сключеното споразумение, подписано от К. и утвърдено от съда се установява, че същият е получил сумата от 335 500 лева през 2017 г., като дял от общото семейно имущество. Доколкото полученото от ищеца имущество при развода е на значителна стойност, а дължимата държавна такса е в минимален размер от 10 лева, не би представлявала затруднение да бъде заплатена. При тези данни съдът намерил, че ищецът разполага с необходимите средства да заплати държавната такса, поради което липсва основание за освобождаване от заплащането й. Посочил е, че му е служебно известно във връзка с извършена справка в деловодната система, че К., за календарната 2024 г., е жалбоподател по множество дела в Административен съд – София- област – над 40 бр. Приел е, че инициирането от лицето на много съдебни дела и преминаването през всички фази на процеса сочи на способността му да осъществява лично защитата си и по делото, по което е постановен обжалвания в настоящото производство резултат, без това да доведе до ограничаването, накърняването или осуетяването й. Формирал е решаващия извод, че предоставянето на правна помощ на лице с опит от над 40 съдебни производства пред Административен съд – София-област е неоправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на ищеца. Поради това е оставил молбата на К. за предоставяне на правна помощ за производството по първоинстанционното дело без уважение. Позовал се е на практика на Върховния административен съд по сходни казуси. Определението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не е допуснато релевираното от частния жалбоподател основание за отмяната му. Въз основа на тези доказателства, правилен е изводът на адм. съд за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса. Съгласно разпоредбата на чл.83 ал.2 от ГПК, приложима по силата на препращащата норма на чл.144 от АПК, такси и разноски не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. При разглеждането на молбата за освобождаване съдът взема предвид: т.1. доходите на лицето и неговото семейство; т.2. имущественото състояние, удостоверено с декларация; т.3 семейното положение; т.4 здравословното състояние; т.5 трудовата заетост; т.6 възрастта; и т.7 други относими обстоятелства. Анализът на доказателствата обосновава еднопосочен извод за неоснователност на искането за освобождаване от държавна такса. По делото е установена значителната сума, която К. е получил като дял от общото семейно имущество преди 8 години, като от приложената справка от Агенция по вписванията е видно, че лицето притежава имущество, от което може да реализира доходи. Налице е имущество, което позволява заплащането на такса, която е в минимален размер от 10 лева. Системата за правна помощ обхваща случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това- чл. 23, ал. 2, изр. първо от Закона за правната помощ (ЗПП), както и случаите, когато предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 1, т. 2 и т.3 ЗПП е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за такава. Само наличието на тези кумулативно предвидени законови предпоставки са условие за уважаване на искането. Обоснован и при правилно приложение на закона е изводът в обжалваното определение, че отправеното искане е неоснователно. При извършената преценка на характера на производството и при въведените от ищеца обстоятелства в исковата молба, съдът правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 от ЗПП, съгласно които правна помощ по чл. 21, т. 1 ЗПП не се предоставя, когато предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ и/или когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Макар че исковата молба в случая е нередовна, при надлежни указания от съда, каквито той е длъжен да даде, специални знания от страна на ищеца за привеждането и в редовност не са необходими. Всички относими доказателства по спора следва да се в кориците на делото на АССГ, във връзка с което се претендира обезщетението. Делото е поредно от този вид, което ищецът е инициирал. За съда са налице задължения по АПК да осигури служебно съдействие на ищеца за правилно разрешаване на спора - чл.170, ал.3 АПК и чл.171, ал.5 АПК вр. чл. 7 и чл.9 АПК. При тези обстоятелства, процесуалните права на ищеца са гарантирани и са правилни крайните изводи, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на кандидатстващия за платен от държавата адвокат. По изложените съображения, административният съд правилно е приел, че са налице предпоставките на чл. 24, т. 1 ЗПП и е отказал на К. предоставянето на правна помощ от вида процесуално представителство за производството по адм. дело № 648/ 2025 г. по описа на Административен съд – София- област. Определението, като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 236, във вр. с чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия