Определение № 200 от 19.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1731/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с ал.1 т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на процесуалния представител на ищците В. П., А. П. и Б. Г. против определение № 11/07.01.2020 г. по т.д.№ 550/2019 г. на Варненски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на същите страни, с правно основание чл.248 ГПК, за изменение на въззивното решение в частта му по присъдени за въззивното производство разноски, като присъденото, на основание чл.38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 Закона за адвокатурата вр. с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждение на процесуалния им представител – адв. В. Н. бъде увеличено от 4 530 лева на 6 090 лева. Оспорват правилността на въззивното определение, определило възнаграждението върху обжалваем интерес от 150 000 лева, вместо върху три самостоятелни обжалваеми интереса от по 50 000 лева за всеки от ищците. Наличието на самостоятелни искове,според тях, предпоставя присъждането и на самостоятелно определимо по п равилата на Наредбата възнаграждение, в който смисъл се цитира и практика на ВКС. Ответната страна – ЗД „ Евроинс „ АД – не е депозирала отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК ,от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Въззивното производство е образувано по жалба на ответното застрахователно дружество, като е обжалвано първоинстанционното решение в цялост. Със същото са уважени исковете на всеки от тримата ищци до размера на по 50 000 лева, присъдени всекиму. Въззивният съд е оставил без уважение въззивната жалба на ЗД „ Евроинс „ АД, но присъдил адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на всички ищци, определимо по реда на чл.38 ал .2 вр. с ал.1 т.2 ЗАдв. върху общ обжалваем интерес от 150 000 лева, което обуславя приложимост на минимума, съгласно чл.7 ал.2 т.5 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така е присъдена сумата от 4 530 лева, вместо претендирано от всеки от ищците, за процесуалната защита на всеки от тях, адвокатско възнаграждение от 2 030 лева или общо 6 090 лева, определимо в размер на минимума по чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата. За да откаже изменение на определението си в частта по разноските за въззивна инстанция, въззивният съд се е мотивирал с това, че така приложим начин на определяне не следва нито от ГПК, нито от ЗАдв., нито от Наредбата. Приел е, че при поето безплатно процесуално представителство на повече от едно лица, със сходни интереси, не се дължи възнаграждение за всеки от представляваните, тъй като целта на чл.38 ЗАдв. е осигуряване на квалифицирана правна помощ, при осигуряване възнаграждение на пълномощника съобразно изхода на делото и за съответния вид работа. Изрично съдът се е мотивирал с обстоятелството, че адв. Н. е осъществил процесуално представителство на тримата ищци, като въззиваеми срещу общо подадена срещу им въззивна жалба, поради което и осъществените от него процесуални действия са еднакви за тримата. Частната жалба е основателна. Независимо от определяне на възнаграждението на процесуалния представител в хипотезата на чл.38 ЗАдв. от съда, без договарянето му по размер и разплащане въз основа на договора за правна помощ между същия и представляваните, при условията на ал.1 т.2 от същата разпоредба, налице са три самостоятелни мандатни правоотношения,със самостоятелен предмет на защита - самостоятелно / и само за процесуална икономия предявено в общо производство / право на обезщетяване, макар въз основа на съвпадащи правопораждащи факти и на едно и също правно основание. Не е налице презумпция за еднаквост на дължимата защита при подобно кумулиране на искове, от която очевидно изхожда въззивния съд, нито презумпция за еднаквост в защитата срещу предявена обща въззивна жалба, доколкото теоретично всеки от въззиваемите би могъл да противопостави различни фактически и правни доводи. Обективно всеки от ищците носи тежестта за доказване на собствените си вреди, макар в причинна връзка с общи с другите ищци, правопораждащи за правото му на обезщетение факти. При възмездяването на разноски,обаче, законодателят не е предвидил право на съда да преценява съдържанието на защитата, а само предоставянето й, поради което и неправилно е съобразяването на начина, по който същата е осъществена, вкл. еднаквостта в извършените от представляващия процесуални действия / обективно възможна в случая, но не задължително възможна във всички случаи на кумулиране на искове /, а единствено правния резултат – изхода от спора. Няма законово основание да се приеме, че начина на определяне на възнаграждението, в хипотезата на защита по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. – от съда, обуславя различен от предвидения в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения начин за определяне на размера му – според материалния интерес по всеки отделен иск, както би бил съобразяван задължителния минимум и в общия случай на договаряне между страна и пълномощник, както и ако би било налице самостоятелно предявяване на исковете от всеки от ищците, в отделни производства, макар при защита от едно и също лице – процесуален представител. Процесуалната икономия при предявяване на самостоятелни искове, в общо съдебно производство, законодателят не е обвързал с изрични норми – отклонение от общия ред за определяне на отговорността за разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение