Определение № 60309 от 02.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 2005/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на А. К. К., М. К. К., А. А. Ш. и Д. Х. Ш., представлявани от адв. М. Д., срещу определение № 11777 от 03.08.2020г. по в.гр.д.№ 1148/2019г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на постановеното по делото решение № 298 от 02.03.2020г. в частта за разноските. Частните жалбоподатели поддържат, че определението е постановено при неправилно приложение на закона, тъй като въззивният съд не е съобразил, че производството е образувано по 6 броя самостоятелни искове, които са съединени за общо разглеждане с цел процесуална икономия. Поддържат, че начинът на формиране на адвокатските възнаграждения в този случай е регулиран в чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС. Поддържат, че в нарушение на §2а от ДР на Наредба № 1/2004г. въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение без ДДС. Поради това молят обжалваното определение да бъде отменено и ответникът да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер общо на 28 472,02 лева с ДДС по всички искове. Ответникът ЗАД „А.“ оспорва частната жалба. Счита за неоснователно оплакването за допуснато нарушение на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/2004г., като поддържа, че въззивното определение е съобразено с практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за правилност на извода на въззивния съд, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА не следва да се включва ДДС. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Третото лице-помагач Т. Г. Д. не представя отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 от ГПК от легитимирана страна, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е посочил, че с решението си е осъдил ответника да заплати на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ сумата 16 226,26 лева – възнаграждение за безплатна правна помощ за въззивното производство на основание чл.38, ал.2 ЗА. Приел е, че този размер е изчислен съразмерно на материалния интерес по делото, формиран от цената (размер на търсените суми) на исковете за вземания с общ правопораждащ факт и за защита на един интерес на пострадалите лица, при едни и същи усилия на представителя по пълномощие за защита на ищците, поради което нормата на чл. 2, ал. 5 НМРАВ, тълкувана във връзка с чл. 7, ал. 2 (т.6) НМРАВ, е неприложима в случая. Изложил е съображения, че ДДС не следва да се начислява, тъй като данъкът е публично вземане и няма законово основание съдилищата да начисляват ДДС върху възнаграждението за безплатна правна помощ, който поначало се начислява от регистрираното лице и данъчната основа не може да включва ДДС – недопустимо е ДДС да е неразделна част от възнаграждението, при положение че самото възнаграждение подлежи на облагане с данък и поначало се начислява от регистрираното лице (чл. 86 ЗДДС). Изтъкнал е, че при действащата правна уредба, като се съобрази и че данъчната основа не може да включва ДДС (Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006г. относно общата система на ДДС), няма основание съдът да начислява ДДС върху възнаграждението за безплатна правна помощ. Посочил е, че действително съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но е намерил, че няма законово основание с наредба да се възлага на съдилищата да начисляват ДДС върху адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно. Съгласно чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение същото се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в определение № 638 от 22.11.2018г. по ч.т.д. № 2477/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 266 от 18.04.2019г. по ч.т.д. № 1913/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 112 от 01.03.2019г. по ч.т.д. № 141/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 19 от 14.01.2019г. по ч.т.д. № 3044/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., разпоредбата на пар.2а от ДР на Наредба №1/ 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвижда, че за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение. С оглед на това е прието, че размерите на минималните възнаграждения по наредбата, при регистриран по ЗДДС адвокат, се явяват данъчна основа, върху която се дължи ДДС при осъществена услуга по наредбата, в това число - процесуално представителство пред съд, поради което крайният размер на дължимото на адвоката възнаграждение включва ДДС. Изложени са съображения, че разпоредбата не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС. Намерено е за ирелевантно, че в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗА възнаграждението се дължи не от представляваната страна, а от насрещната страна, с оглед нормата на чл.26, ал.2 ЗДДС и изхода на спора, като доставката попада в кръга на облагаемите с ДДС доставки по чл.2, т.1 ЗДДС. В производството са предявени от ищците А. К. и М. К. четири иска с цена по 250 000 лева и определените съобразно чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г. на ВАС минимални размери на адвокатските възнаграждения по всеки от тези искове възлизат на 7836 лева с ДДС. Предявени са от ищците А. Ш. и Д. Ш. искове с цена по 200 000 лева и определените съобразно посочената разпоредба минимални размери на адвокатските възнаграждения по всеки от тези искове възлизат на 6636 лева с ДДС. С оглед на това, че във въззивната инстанция първоинстанционното решение е обжалвано изцяло и при съобразяване на уважената част от предявените от А. К. и М. К. искове за обезщетяване на вредите от смъртта на тяхната майка Б. Ш., за процесуално представителство по тези искове се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 5641,92 лева, а по исковете им за обезщетяване на вредите от смъртта на баща им К. К. се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 3949,34 лева. С оглед уважената част от предявените от А. Ш. и Д. Ш. искове, за обезщетяване на вредите от смъртта на дъщеря им Б. Ш. за процесуално представителство по тези искове се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 4645,20 лева. Поради това общият размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоинстанционното производство възлиза на 28 472,02 лева. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде отменено, като бъде изменено въззивното решение в частта за разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на адвокатско дружество „К. И. и Я. Н.“ още 12 205,76 лева – адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство във въззивната инстанция, на основание чл.38, ал.2 ЗА. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,