Определение № 541 от 19.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 127/2023 г.

Производството е образувано по предявени от „ЕКО БГ-СЖП“ ЕООД искове с правно основание чл. 47, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗМТА за отмяна на арбитражно решение, с което ищецът е осъден да заплати на търговско дружество, регистрирано в Република Турция, с наименование „ПАНЦИХАН МЕТАЛ СИНАЙ ИНСААТ ТАХУТ ТУКАРЕТ“, сумата от 2 544 060 евро, формирана от вземания за възнаграждение и за неустойка за забава, дължими по договор за изработка. Държавната такса за разглеждане на предявените искове, изчислена съгласно чл. 1 ТДТГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, е в размер от 199 029,95 лв. Ищецът е направил искане за освобождаване от задължението за внасянето й, като се е аргументирал със спецификата на спора (твърди, че същият е предизвикан от престъпно действие на лице, сезирало въз основа на неистинско пълномощно арбитражния съд), с извършените до момента разходи за защита на правата му в хода на започналото принудително изпълнение на арбитражното решение и с финансовата невъзможност за поемане на допълнителен разход в горепосочения размер. При тези съображения ищецът, позовавайки се на практиката на СЕС, ЕСПЧ и ВКС, заявява, че размерът на дължимата такса ограничава достъпа му до съд. В изпълнение на дадени от съда указания ищецът е декларирал имущественото си състояние и това на своя едноличен собственик, като според представената декларация търговецът притежава движими вещи с балансова стойност от 2 016,93 лв., парични средства по банкови сметки в размер от 1 472 810,89 лв. и право на собственост върху земеделска земя с площ от 6,8 дка, а едноличният му собственик – право на собственост върху лек автомобил и върху Ѕ ид.ч. от два недвижими имота. За да се произнесе по горепосоченото искане, настоящият състав съобрази следното: Институтът на освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса по преценка на съда е уреден в чл. 83, ал. 2 ГПК като приложим спрямо ищците-физически лица. Въпреки това в практиката на ЕСПЧ и СЕС, възприета и от националния съд, приложението му е разширено и по отношение на юридическите лица, включително и търговците, без обаче да се отрича принципната съвместимост между задължението за внасяне на такса и правото им на достъп до съд, щом е налице пропорционалност на използваните средства и преследваната цел. Изведени са критерии, с помощта на които да бъде извършена преценка за тази пропорционалност – такива са размерът на таксата, съобразен със специфичните обстоятелства по случая, платежоспособността на ищеца, стадият на производството, в който въпросното ограничение е наложено (Решение от 24.12.2009 г., постановено от ЕСПЧ по жалба № 68334/01 на „АГРОМОДЕЛ“ ООД срещу България), вероятната основателност и значимостта на претенцията, сложността на приложимото право, правно-организационната форма на юридическото лице, финансовите му възможности и тези на притежателите на капитала му (Определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 на СЕС, образувано по преюдициално запитване във връзка с приложението на чл. 47 ХОПЕС). В настоящия случай задължението за внасяне на държавна такса е законоустановено и размерът му, макар и в значителна стойност, е определен пропорционално на защитимото чрез иска благо, свързано с отричане на признатото с арбитражното решение вземане, също в значителен размер. Поради това не може да се приеме, че е налице непропорционалност между преследваната с избраното защитно средство цел и очакваната защита. Същевременно ищецът е в правно-организационна форма на търговец, т.е. лице, осъществяващо по дефиниция стопанска дейност като възможен източник на приходи. От декларираните данни за имущественото му състояние пък е видно, че същият разполага с възможност да заплати таксата в законоустановения й размер, без това да се отрази на способността му да участва в търговския оборот. Съображенията на ищеца, черпени от невъзможността да претендира от ответника възстановяване на внесената такса при успешно провеждане на иска, не са сред критериите, съобразими при преценка на правото на освобождаване от такса. На първо място, разпределянето на отговорността за разноски е законова последица от постановеното по делото решение, т.е. явява се действие, последващо сезирането на съда, и като такова не би могло да е фактор, водещ до предварителното ограничаване на достъпа до съд. На следващо място следва да се отчете, че при поддържаните от ищеца твърдения за осъществено от трето лице деликтно поведение във връзка с воденето на арбитражното дело, отговорността за вредите от настоящия процес, каквито са и понесените разходи за държавна такса, може да бъде реализирана и по отношение на това лице, ако спрямо ответника са осъществени предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. При тези мотиви настоящият състав счита, че не са налице предпоставки за освобождаване на ищеца от задължението за внасяне на дължимата за разглеждане на предявените искове такса. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,