Определение № 94 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3248/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Р. Н. против решение № 1229/15.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 2719/2019 г. от 12-ти състав на САС. Ответникът не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен за сумата от 5 000 лева, като е отменил частично решението на СГС в отхвърлителната част за сумата от 3 000 лева и е присъдил тази сума. Съдът е приел, че наказателното преследване на ищеца е продължило от 20.01.2010 г. /когато е бил задържан под стража/, до 26.03.2015 г., когато е било постановено прекратяване на наказателното производство срещу него по ДП №..../....... г. по описа на ДАНС, пр.пр.№....../2009 г. на СРП за престъпления по чл.157, ал.3 от НК – пет години, два месеца и шест дни. Прието е, че към този срок следва да се добави времето от 14.12.2009 г. до задържането му на 20.01.2010 г. – т.е още 1 месец и шест дни, през който период ищецът е бил обект на прилагане на специални разузнавателни средства /СРС/ - подслушване на мобилния му телефон. Съдът е приел, че в този период не следва да се включва периода, в който е била разглеждана жалбата на ищеца срещу постановлението за прекратяване на наказателното производство, тъй като по време на съдебното производство по обжалването той не е бил наказателно преследван, а постановлението не е влязло в сила само по отношение на основанието за прекратяване на наказателното производство срещу него. Така установения срок от общо пет години, три месеца и дванадесет дни, през който е продължило наказателното преследване на ищеца, съдът е приел, че не е неразумен, предвид обстоятелствата, че наказателното производство се е водело срещу множество обвиняеми, с множество пострадали лица, извършени са голям брой процесуално-следствени действия – разпити на свидетели и обвиняеми, разпознавания, претърсване и изземване на веществени доказателства, изготвяне на множество експертизи. През този период ищецът е търпял най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от 8 месеца и 20 дни, след което още 1 година, 4 месеца и 27 дни той е бил с мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 250 лв., която не е ограничавала в значителна степен възможността му да води нормален начин на живот че наказателното производство срещу ищеца е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1 във вр. чл.24, ал.1, т.1 предложение второ от НПК, след като е прието за установено, че деянията, в които е обвинен, действително са извършени, но не са съставомерни, тъй като ищецът не е използвал сила или принуда, и не е знаел, че лицата са малолетни. Така възприетото от прокуратурата основание за прекратяване на наказателното производство, след обжалването му от ищеца досежно основанието, е потвърдено от съда. В тази връзка съдът е приел, че предприетите от Прокуратурата действия са били обосновани, необходими, в защита на обществения интерес, и в защита на живота, здравето и правата на въвлечените в деянията малолетни лица. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е отчел, че деянията, макар да не съставляват престъпление по смисъла на чл.157, ал.3 от НК и по смисъла на чл.149, ал.1 от НК, са във висока степен обществено неприемливи и укорими, доколкото се касае за въвличане на непълнолетни младежи в хомосексуални действия. Посочено е, че обществото е изключително чувствително към подобни действия, доколкото се касае за накърняване на сексуалното здраве, правилно физическо и психическо развитие и възпитание на младите хора. Отчетени са медийните публикации, обстоятелството, че при приключването на наказателното производство срещу него, ищецът е бил все още млад – на 36 години, в разцвета на силите си и работоспособен, фактът, че след освобождаването му от ареста /осем месеца след медийните публикации/, ищецът в действителност не е бил възпрепятстван да упражнява трудова дейност, както като шофьор, така и в строителството – при своите близки, или да търси друга професионална реализация. Съдът е приел, че твърдяната продължителна безработица, в която ищецът е изпаднал след излизането му от ареста, не се установява по несъмнен начин да е обективно обусловена от наказателното производство срещу него. Прието е, че установяването му да живее и работи в чужбина не се установява по несъмнен начин да е в пряка причинна връзка с проведеното срещу него наказателно производство. Въз основа на горното, съдът е приел, че за претърпените от ищеца неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство обуславят ангажиране на отговорността на Прокуратурата да му заплати обезщетение в размер на 5000 лв. /пет хиляди лева/. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и тази на ЕСПЧ. Сочи се правен въпрос, кой е крайният момент, спрямо който следва да се преценява дали производството се е развило и приключило в разумен срок и спрямо който да се прецени размерът на обезщетението за неимуществени вреди. Безспорно е, че практиката на ВКС и на ЕСПЧ по поставения правен въпрос е с оглед отпадането на несигурността в положението на страната, т.е. момента, към който наказателното преследване е прекратено. В случая това е моментът, в който постановеното постановление за прекратяване на наказателното преследване не е било обжалвано от орган на ответника и като следва да се отбележи, че съобразно практиката именно на ЕСПЧ при определянето на разумния срок за продължителност на наказателното производство съдът е отчел поведението на самия жалбоподател, изразяващо се в обжалване на постановлението на ответника за прекратяване на наказателното производство относно основанието за това. Като не е включил този период в периода от една страна за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и от друга, за преценката за разумен срок, съдът не е допуснал противоречие с практиката на ВКС и на СЕПЧ в тази насока. Сочи се въпрос относно това, кои са релевантните критерии за преценка дали делото е разгледано в разумен срок, съобразно изискванията на ЕКПЧОС. Безспорно е в практиката на ЕСПЧ, че това са посочените и от касатора – характер и сложност на делото, поведението на съдебните власти при разглеждането му, поведението на самия жалбоподател и особените интереси на същия, имайки предвид характера и важността за него. Съдът изцяло се е съобразил с тези критерии, подробно ги е обсъдил и в тази връзка няма противоречие с цитираната практика на ЕСПЧ. Съдът е отчел взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, като го е включил в общото обезщетение по справедливост и не е допуснал противоречие с цитираната съдебна практика по поставения в тази връзка въпрос. Съдът не е ползувал и не е обосновал своето решение на свидетелски показания и производни на тях документи, които не са събрани пред гражданския съд, поради което поставения в тази насока правен въпрос е неотносим към настоящото производство. Поставят се правни въпроси, свързани най-общо с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. По сочените правни въпроси е налице практика на ВКС, която е единна и съобразена от състава на въззивния съд, поради което не е налице и соченото основание относно същите правни въпроси, като не се сочи в каква насока следва да се промени трайната практика на ВКС по същите правни въпроси. Трайна е практиката на ВКС в насока, че ПРБ носи отговорност за действия на нейните органи, а отговорността на държавата за действията на полицията се реализира по друг ред, поради което поставения в тази насока въпрос не е разрешен в противоречие с тази съдебна практика. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС