Определение № 399 от 27.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1733/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№9152/17.03.2020г., подадена от Д. А. К. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв.И. П. от АК-П., срещу решение №190, постановено на 12.02.2020г. от Пловдивския окръжен съд, ГО, осми въззивен граждански състав по в.гр.д.№2411/2019г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен искът по чл.109 ЗС, предявен от Д. А. К. против К. П. З. за преустановяване на действия на ответника, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост върху притежаваните от нея общи части на жилищната сграда с идентификатор .......... с адм. адрес [населено място], [улица], като бъде осъден ответникът да премахне изградената стена, с която е преградена чупката към коридора и е приобщена обща площ към неговия обект – стая с идентификатор ............, както и да премахне вратата, избита върху северната стена на собствената му стая с идентификатор .............. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е разрешил следните материално и процесуално правни въпроси: 1.Въззивната инстанция като съд по същество, длъжна ли е да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните, наведени в производството пред първата инстанция и във въззивната жалба – поддържа, че въззивната инстанция не е обсъдила всички доказателства в тяхната съвкупност в противоречие с решение №246 от 28.12.2018г. по гр.д.№4719/2017г. на ВКС, IV г.о. и посочените в него съдебни актове, както и решение №110 от 17.07.2018г. по гр.д.№4216/2017г. на ВКС, III г.о.; 2.Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания и възражения – поддържа противоречие с решение №68 от 16.07.2018г., постановено по гр.д.№2751/2017г. на ВКС, I г.о. и посочените в него съдебни актове; 3.Достатъчна ли е уговорката, при това устна, между двама от етажните собственици, за да се промени предназначението на обща част /в случая чупка от коридор/ по начин, че тази обща част да се присъедини към индивидуална собственост само на един от етажните собственици и подобна уговорка не е ли в противоречие с правилата на чл.185 ЗУТ, който изисква решение на общо събрание на етажните собственици за промяна на предназначението на общата част и извършване на строителство по отношение на тази обща част – поддържа противоречие с определение №20 от 10.01.2017г. по гр.д.№2855/2016г. на ВКС, I г.о. и решение №68 от 16.04.2015г. по гр.д.№6181/2014г. на ВКС, I г.о.; 4.Необходимо ли е да бъде доказано в процеса съгласието чрез действие или бездействие, на останалите етажни собственици по отношение на промяна на предназначението на конкретна обща част - поддържа противоречие с определение №20 от 10.01.2017г. по гр.д.№2855/2016г. на ВКС, I г.о. и решение №68 от 16.04.2015г. по гр.д.№6181/2014г. на ВКС, I г.о.; 5.Представлява ли преустройството на общи части и ползването им по начин, различен от тяхното предназначение, неоснователно действие при липса на договореност между етажните собственици за ползването на общите части – поддържа противоречие с решение №345 от 25.06.2010г. по гр.д.№1497/2009г. на ВКС, II г.о.; 6.При установено и доказано пробиване на отвор в стена /в случая за врата/, представляваща обща част, необходимо ли е да се събират доказателства, които да установят, че това действие пречи на конструктивната цялост на сградата или засяга тази цялост по някакъв друг начин; 7.Необходимо ли е да се събират доказателства, които да установяват, че определени действия пречат на упражняване на правото на собственост при иск с основание чл.109 ЗС, след като в процеса е доказано, че преградено място от коридора е било използвано за поставяне на предмети и вещи, както и че е извършено без съгласие на всички етажни собственици по смисъла на чл.185 ЗУТ, че няма строителни книжа и разрешения, че е отворена врата в стена – обща част – поддържа, че следва да бъдат взети предвид разрешенията, дадени в ТР №4 от 06.01.2017г. на ОСГК на ВКС. Поддържа също така, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно – въззивният съд не е кредитирал и въобще не е обсъдил показанията на св.С.К. без да посочи мотиви за това, а е кредитирал показанията на св.К.З., майка на ответника и негов праводател, без да се сочат мотиви за това; нарушени са материално-правните предпоставки, които касаят иска по чл.109 ЗС, като по отношение на избиването на врата е прието, че е избита в стена, която е обща част, но не е доказано да влияе на конструктивната цялост на сградата. Според касатора последното съждение е абсурдно, тъй като следвайки подобна логика би могло действия, които касаят общи части да се приемат за противоправни едва, когато се установи, че пречат на конструкцията на цялата или на част от сградата. Поддържа, че очевидна неправилност се обосновава и с неоснователността на мотивите относно липса на доказателства, че поведението на ответника ѝ пречи на упражнява в пълен обем правото си на собственост, като погрешността на тези изводи счита, че идва от несъобразяването с целия доказателствен материал, неоснователното игнориране на показанията на св.С.К. и от там неправилно възприемане на фактите. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба К. П. З., чрез процесуалния си представител адв.З. П. В. от АК-П., изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Д. А. К. е предявила против К. П. З. по реда на чл.109 ЗС иск за премахване на незаконно изградена стена в коридора, който води към изхода в двора в жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], с която е преградена чупка в коридора и същата е приобщена към стаята на ответника с идентификатор ............, както и вратата, избита от него върху северната стена на същата стая, с твърдението, че тези действия са незаконосъобразни, извършени без решение на общото събрание на етажната собственост и съгласие с нотариална заверка на подписите за извършване на преустройството, като освен това избиването на врата към коридора засяга носеща стена в сградата, която представлява обща част. Поддържа, че както тя, така и ответникът, притежават самостоятелни обекти в сградата. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно между страните, а и за установено от събраните по делото доказателства, че с договор за дарение от 28.02.1972г. Е. К., наследодател на Д. А. К., придобил правото на собственост върху 50 кв.м. празно дворно място, цялото от 245.70 кв.м., съставляващо парцел ........... в кв........... по плана на трета градска част на [населено място] с административен адрес [улица], като впоследствие с договор за покупко-продажба и разпределение на право на строеж от 02.11.1972г. прехвърлил 1/5 ид.част от това дворно място, като същевременно получил правото на строеж върху целия трети етаж от жилищната сграда, която следвало да се построи по одобрен архитектурен проект, 1/5 ид. част от тавана и 1/5 ид.ч. от стълбището. Взето е предвид, че по силата на съдебна спогодба от 06.05.1996г. по гр.д.№3314/1996г. на ПРС, съсобствениците си разделили първия приземен етаж от построената сграда, при което в дял на Е. К. били поставени две стаи – едната в югозападния ъгъл на сградата и другата на север от нея, свързани с врата, със застроена площ от 32.97 кв.м., заедно с 1/2 ид.част от тоалетната под стълбището и двата коридора, обслужващи тези стаи както и стаята в дял II /на К. З./, 1/15 ид.част от общите части на сградата и 1/15 ид.част от дворното място, като двете стаи били преустроени в един обект – магазин за пакетирани стоки с площ от 32.97 кв.м. с идентификатор ............ По силата на тази спогодба в дял на К. И. З. били поставени гараж в югоизточния ъгъл на сградата със застроена площ 18.71 кв.м., находящ се в призема на сградата, ведно с 1/30 ид.част от общите части на сградата и 1/30 ид.част от дворното място, както и една стая – първата след входа на сградата на юг, със застроена площ 17.78 кв.м., 1/2 ид.част от тоалетната под стълбището, 1/2 ид.част от коридора, обслужващ тази стая и стаите в дял III /делът на Е. К./ и коридора в дясно от входа, находящи се в призема на сградата. Прието е, че ответникът К. П. З. се легитимира като собственик по договор за дарение от 09.06.2005г. /акт №...., дело №.../2015г./ от своята майка К. И. З., на стая-първата след входа на сградата от юг със застроена площ от 17.78 кв.м., разположена на приземния етаж на четириетажната жилищна сграда, ведно с 1/2 ид.част от коридора, обслужващ тази стая, започващ от входа на приземния етаж с дължина 3.50кв.м., ведно с 1/30 ид.част от общите части на сградата. Взето е предвид, че по силата на спогодба от 03.12.2001г., постигната между К. И. З. и Е. И. К. праводателите на страните са си разпределили ползването на двата коридора в приземния етаж, които обслужват собствените им стаи, като е договорено К. З. да ползва коридора, обслужващ нейната стая, започващ от входа на приземния етаж с дължина по архитектурен проект от 3.50 метра, а Е. К. да ползва другия коридор, започващ след посочения коридор на К. З. и сам с дължина от 1.10 метра, като се съгласили двата коридора да се отделят един от друг с преградна стена, местоположението на която е било посочено с непрекъсната червена линия на скица, изготвена от вещо лице, което е неразделна част от спогодба, постигната в хода на гр.д.№3741/2001г. по описа на ПРС, седемдесети гр. състав. Въз основа на заключението на приетата пред първата инстанция СТЕ въззивният съд е приел за установено, че според одобрен архитектурен проект на сградата от 1972г. в приземния етаж има чупка в коридора, водещ към вратата за изход към двора, като площта на чупката е 0.99кв.м. Установено е, че с изградена на място стена с дебелина 12 см. част от коридора е приобщена към обекта на ответника с площ от 1.375кв.м., като за изграждането на стената и за избиване на врата между стаята на ответника и коридора не са налице строителни книжа. Взето е предвид, че вещото лице е категорично, че е технически допустимо избиване на врата в носеща стена при спазване на нормативната уредба, като в таз връзка е констатирало, че в етажите, намиращи се над процесната врата, са налични изпълнени врати, които обслужват съответните апартаменти. Обсъдени са показанията на св.К. З., майка на ответника и сестра на покойния Е. К., като е прието, че въпреки родствената ѝ връзка с ответника тези показания следва да бъдат кредитирани като основани на непосредствени възприятия и кореспондиращи с останалия, събран по делото доказателствен материал. Въз основа на тези показания е прието за установено, че избиването на процесната врата и изграждането на процесната стена е извършено през 2001г. по силата на постигната между нея и брат ѝ Е. К. спогодба, която имала за цел да задоволи интересите и на двете страни. Разпределението на коридорите било направено с цел Е. К. да използва магазина, в който били преустроени неговите две стаи, като самият той дал на сестра си идеята за отваряне на врата, по отношение на избиването на която свидетелката е заявила, че се е допитала до строителен инженер. Получила съгласието на брат си и по отношение на вратата и по отношение на стената и прехвърлила имота на сина си след като били извършени тези преустройства. Посочено е също така, че изцяло се възприема фактическата обстановка, установена от районния съд, който подробно и задълбочено е анализирал събраните по делото доказателства, поради което по отношение на фактическата обстановка е извършено препращане към мотивите на първоинстанционния акт по реда на чл.272 ГПК. Действително, както поддържа касаторът, в обжалваното решение не са обсъдени показанията на св.С. К., дъщеря на Д. К., като тези показания не са обсъдени и от първоинстанционния съд. Това обстоятелство би могло да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия и втория, поставени в изложението въпроси, само ако в касационната жалба се съдържат релевантни за това оплаквания, както и ако показанията на тази свидетелка съдържат данни за релевантни за крайния изход на спора факти и обстоятелства. В случая в касационната жалба се поддържа, че в показанията на св.С. К. изрично и ясно се заявява, че уговорка между Е. К. и К. З. за изграждането на стената и избиването на вратата не е имало, че според тази свидетелка стената е изградена след 2001г., както и че според тези показания в преградената чупка етажните собственици използвали за различни цели – да се поставят колелата на децата, като тя оставяла там бебешката количка на сина си. В показанията на тази свидетелка обаче не се съдържа изрично изявление, че уговорка за изграждането на стената и избиването на вратата между Е. К. и К. З. не е имало, поради което следва да се приеме, че досежно това обстоятелство поддържаната от касатора теза не съответства на данните по делото и поради тази причина не би могла да обоснове наличие на основание за допускане на касационното обжалване. По отношение на обстоятелството за какво е била използвана чупката в коридора преди извършеното от ответника преграждане действително в показанията на св.С. К. се съдържат данни, които въззивният съд не е взел предвид, но тези данни са приети от съда за ирелевантни с оглед установеното съгласие на етажните собственици, чиито обекти чупката и коридора обслужват, за извършването на преустройството, т.е. обсъждането на тази част от показанията на свидетелката не би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск. От правна страна въззивният съд е изложил съображения, че за да е успешно проведен искът по чл.109 ЗС е необходимо да се установи и да се докаже, че с конкретни действия единият собственик пречи на другия да упражнява в пълен обем правата си на такъв, доколкото негаторният иск не съдържа презумпция, че всяко неоснователно действие неминуемо довежда до накърняване, засягане, застрашаване или увреждане на притежаваното от ищеца право на собственост. Така изложените от въззивния съд съображения изцяло съответстват на трайно установената и към настоящия момент непротиворечива и задължителна практика на ВКС – както ОСГК на ВКС приема в т.3 на ТР №4 от 06.11.2017г. по т.д.№4/2015г., за уважаване на иска с правна квалификация чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Сочените от касатора решения на тричленни състави на ГК на ВКС не съдържат различно разрешение, а предхождащите приемането на ТР №4 от 06.11.2017г. по т.д.№4/2015г. на ОСГК на ВКС не следва да се вземат предвид, доколкото с постановяването на това тълкувателно решение предхождащото го противоречие в съдебната практика по този въпрос е преодоляно. В обжалваното решение е прието, че процесната врата и стена не са предвидени в одобрения архитектурен проект, както и че за тях няма строителни книжа, но сам по себе си фактът, че е извършено незаконно строителство, не предполага уважаване на иска, доколкото неоснователното действие не зависи само от това дали има позитивна административна санкция или не, когато се касае до наличие на разрешителен режим за извършване на определени действия, а от това дали обективно създава пречки за нормалното ползване на имота, собственост на ищцата. Прието е, че действително се установява, че вратата е поставена в стена, която представлява обща част на сградата, но не е установено при условията на пълно и главно доказване тази врата по някакъв начин да пречи на ищцата да ползва имотите си или пък тези преустройства да са довели до влошаване устойчивостта на конструкцията на сградата и съответно нейното безопасно ползване. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на приетото от ОСГК на ВКС в т.3 от ТР №4 от 06.11.2017г. по т.д.№4/2015г., както и на трайно установената практика на ВКС - решение №493/24.06.2010г. по гр.д.№719/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №139/25.06.2010г. по гр.д.№457/2009г. на І г.о. на ВКС; решение №23/09.04.2014г. по гр.д.№5465/2013г., ІІ г.о. на ВКС; решение №57/26.03.2013г. по гр.д.№907/2012г. на ІІ г.о. на ВКС. Въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че между праводателите на страните през 2001г. е постигната спогодба, съгласно която праводателят на ищцата е дал разрешение и съгласие за изграждането на преградната стена, като е приел, че това обосновава извода, че не е налице поротивоправно поведение от страна на ответника – праводателите на страните са постигнали съгласие за промяна предназначението на коридора, който е обща част и са го преградили във вида, в който се намира в момента и по начин, който да осигурява ползването на притежаваните от всеки един от тях помещения, като последващият приобретател е длъжен да се съобрази с вече извършеното преустройство. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която предназначението на обща част може да бъде променено само със съгласието на всички етажни собственици. Ако такова съгласие е било дадено, последващ приобретател на обект в етажната собственост е длъжен да се съобрази с вече извършеното преустройство или променено предназначение. Следователно ако етажен собственик преустрои обща част или я ползва не според нейното предназначение, без съгласието на останалите етажни собственици, той накърнява правото им да ползват тази обща част по предназначението й и същите могат да искат преустановяване на действията или възстановяване на фактическото положение чрез иск по чл.109 ЗС / решение №345/25.06.2010г. по гр.д.№1497/2009г. на ІІ г.о. на ВКС/. И след като основното съображение за неоснователността на предявения иск е, че преустройствата са извършени по общо съгласие на етажните собственици, които единствено ползват преустроените общи части, т.е. чиито обекти в сградата тези общи части обслужват, обстоятелството, че показанията на свидетел, които не съдържат информация досежно това съгласие, не са обсъдени, не би могло да обоснове наличие на поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд и по въпроса дали е достатъчна уговорка, при това устна, между двама от етажните собственици, за да се промени предназначението на обща част /в случая чупка в коридор/ по начин, че тази обща част да се присъедини към индивидуална собственост само на един от етажните собственици и дали подобна уговорка не е в противоречие с правилата на чл.185 ЗУТ, които изискват решение на общото събрание на етажните собственици за промяна на предназначението на обща част и извършване на строителство по отношение на тази обща част. Както ВКС приема в своята практика, наличието на редовни строителни книжа установява само благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледище на обществения интерес / решение №401 от 21.07.2009г. по гр.д.№2770 по описа за 2008г. на ВКС,V г.о.; решение №324/21.06.2010г. по гр.д.№1320/2009г. на ІІ г.о. на ВКС/. Изискването на чл.185, ал.2 ЗУТ е установено именно с оглед благоустройствената допустимост на строежа. В отношенията между етажните собственици обаче не съществува пречка съгласието за извършване на преустройството да бъде постигнато и устно. В този смисъл решение №743 от 14.03.2011г. по гр.д.№1720/2009г. на I г.о. на ВКС, в което е прието, че промяната в предназначението на общите части може да се извърши по общо съгласие на собствениците, за което не се изисква особена форма, като може да бъде дадено и мълчаливо или да следва недвусмислено от поведението им- ТР № 39/87 г. на ОСГК на ВС. Соченото от касатора определение №20 от 10.01.2017г. по гр.д.№2855/2016г. на I г.о. на ВКС не съдържа различно разрешение на поставения въпрос – същото е постановено по реда на чл.288 ГПК. Освен това, за да приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, тричленният състав на I г.о. на ВКС се е позовал именно на посоченото по-горе решение №743 от 14.03.2011г. по гр.д.№1720/2009г. Соченото от касатора решение №68 от 16.04.2015г. по гр.д.№6181/2014г. на I г.о. на ВКС също не обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в него е разгледана хипотеза, при която липсва съгласие на етажните собственици за затваряне на проход. В настоящия случай е налице съгласие на етажните собственици, чиито самостоятелни обекти съответната обща част обслужва. Не налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за задължението за мотивиране на въззивното решение и произнасяне по направените във въззивната жалба оплаквания и възражения, както и за обсъждане и преценка на събраните доказателства. Действително, трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да мотивира съдебния си акт и да изложи собствени съображения за възприетата от него фактическа обстановка, както и собствени правни изводи, основани на направените във въззивната жалба оплаквания и възражения. Тази решаваща дейност обаче задължително трябва да бъде свързана с относимите факти, включени в хипотезиса на материалноправните норми, приложими за конкретния спор. Въззивният съд е длъжен да обсъди само онези относими факти, които разрешават спора. Разрешават го онези, които обуславят (обясняват) крайния извод във въззивното решение, дали към релевантния момент (датата на приключване на съдебното дирене) съществува заявеното с иска спорно материално право, респ. дали съществуват насрещните права или възражения на ответника, ако предметът на въззивното решение предполага произнасяне и по тях (чл. 211 ГПК и чл. 298, ал. 4 ГПК) / решение №22/29.06.2017г. по гр.д.№2113/2016г., I г.о. на ВКС/. По отношение на изискването към мотивите на съдебния акт ВКС се придържа към разясненията, дадени в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ – те следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. С тези изисквания в настоящия случай въззивният съд се е съобразил. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно. Съображенията в изложението към касационната жалба са основани на поддържаната от касатора защитна теза в процеса, която обаче обосновано не е била възприета от съда. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение